Венета излезе от спомените си и погледна възмутено към съпруга си.
— Добре сте го измислили. Сестра ти ще стане детегледачка, а аз ще ходя на работа, защото на майка ти и на Невена им е тежко?
Явор кимна вяло. Все едно казваше: така се получи.
Той беше израснал в семейство, където майка му решаваше всичко, а неговата задача беше да слуша и да не противоречи. И сега правеше същото: просто предаваше заповедите нататък. Очакваше се Венета да се подчинява също толкова безропотно, без да задава излишни въпроси.
— Знаеш ли кое ме вбесява най-много? Че дори не питате. Просто ме поставяте пред свършен факт. Все едно съм някакъв шкаф, който може да се премести, — издиша шумно, опитвайки се да се успокои. — Щом вече сте решили всичко — честито. А сега чуй моето решение.
Явор застина, вгледан внимателно в жена си.
— Няма да тръгна на работа. Нито сега, нито след месец. И със сигурност — не по плана на майка ти. В майчинство съм и това е мое право. Ако на някого не му стигат парите — нека си търси допълнителна работа. Както всички нормални хора.
Той искаше да възрази, но не намери думи. Остана само тежка въздишка и празен поглед. Венета взе дъщеря им и се прибра с нея в спалнята, оставяйки съпруга си сам в кухнята.
Разбира се, разговорът не приключи така. По-късно, почти преди лягане, мъжът ѝ промърмори:
— Хайде утре просто да поговорим с майка ми. Без нерви. Тя просто иска да каже нещо.
Поговориха.
— Венета, разбери: на Невена ѝ е трудно. Ти си със съпруга си, а тя е сама. Толкова ли е трудно да помогнеш? — сладникаво увещаваше снаха си свекървата.
Седяха четиримата в хола. Явор се беше отдръпнал настрани, сякаш случващото се не го засяга. Невена се мръщеше, ровейки с лъжичка в празната си чаша. Изглеждаше така, сякаш са я обидили, но тя е готова великодушно да прости.
Венета слушаше мълчаливо. Вече ѝ се искаше да избяга, но правилата на приличието изискваха да остане.
— Разбирам, че и на теб ти е тежко, — продължи свекървата с престорена въздишка. — Но ти не си сама. Имаш съпруг, двамата ще се справите. А Невена… при нея всичко е на нейните плещи. Малко дете, никаква подкрепа.
Невена поклати глава отчаяно.
— Ако поне бившият плащаше издръжка… — започна тя. — А той сякаш е потънал вдън земя.
Венета мълчеше. Можеше да ѝ припомни как преди година Невена реши, че „по-добре да е самотна майка, отколкото да търпи такъв идиот“. Можеше да ѝ припомни как самата тя ѝ носеше торби с детски дрехи, а в отговор чуваше:
— Аз ли ще излизам с дъщеря си в син гащеризон? Това не е по цвета!
Но нищо не каза. Гледаше към Явор, а той избягваше погледа ѝ.
— Не искаме нищо невъзможно, — отново се намеси свекървата. — Просто временно. Венета, ти ще излезеш на работа, Невена ще гледа децата, а Явор ще поеме част от домакинството. Това е семейство. Трябва да си помагаме един на друг.
