Елена бавно се изправи.
— Искам да бъда свободна.
Когато Елена затваряше вратата след себе си, чу как Александър се приближи към нея.
— Може би ще размислиш.
Тя го погледна.
— Може би. Но не и днес.
Тя слезе по стълбите и с всяка крачка сърцето ѝ биеше все по-силно.
Елена остави кутията на пода, изправи се и се огледа. Апартаментът беше малък, но светъл. Пространството още беше празно, на пода стояха неразопаковани вещи, а във въздуха се носеше мирис на прясна боя. Тя прокара пръсти по гладката дървена повърхност на масата, усети хладината на стъклото на перваза. Това място още не беше дом, но вече беше нейно.
От коридора се чу глас.
— Къде ти е най-удобно да сложа книгите?
Елена се обърна. На прага стоеше Мария, нейната дългогодишна приятелка. В ръцете си държеше малка кутия, завързана с канап.
— Остави ги в кухнята. Там засега е празно.
Мария се усмихна лукаво.
— Сериозно? Книги в кухнята?
Елена сви рамене.
— А защо не?
Двете се разсмяха. Елена дори не помнеше кога за последен път така безгрижно се е смяла.
След час кутиите вече бяха разопаковани. По рафтовете се появиха първите вещи – няколко чаши, чинии, стъклена ваза със сухи цветя. Мария избърса ръцете си в дънките и огледа кухнята.
— Е, сега вече прилича на жилище тук.
Елена кимна и премести празната кутия настрани.
— Да, но все още ми е непривично тук.
Мария се облегна на стената.
— Браво! Не всяка жена би посмяла да направи това.
Елена се усмихна леко.
— Нямах избор…
Приятелката ѝ поклати глава:
— Винаги има избор. Просто сега най-накрая избра себе си!
Елена замълча замислено. Мария беше права…
Вечерта, когато приятелката ѝ си тръгна, Елена излезе навън. Дворът беше тих и осветен от меката светлина на уличните лампи. Някъде далече хлопна входната врата и прозвуча детски смях. Тя погледна към прозорците на апартамента си – там гореше топла светлина.
Телефонът ѝ завибрира в джоба й.
Тя го извади и погледна дисплея:
Александър…
Елена задържа телефона известно време в ръката си, после бавно натисна бутона за отказване на обаждането.
Връщайки се в апартамента си, Елена затвори внимателно вратата и опря гръб в нея.
Тук беше тихо и спокойно. Тя мина през коридора, прокара ръка по облегалката на стола, за който сама бе платила, приближи до прозореца.
Тя го направи!
Това бе нейният нов живот – животът, който възнамеряваше да изгради отново. По своите собствени правила.
