— Накъде ще ходиш днес? — попита той.
— Мисля да отида до центъра. Имам някои задачи.
Александър кимна, без да навлиза в подробности.
— Да купя нещо по пътя?
— Не, — отвърна тя.
И отново не я попита нищо, не се заинтересува от плановете ѝ.
Елена взе чантата си, метна палтото и излезе.
Стаята беше малка, с бели стени и дълга дървена маса в средата. Няколко души вече седяха с лаптопи, някой прелистваше скици, друг спореше за нещо.
— Добър ден! Вие ли сте Елена?
Тя вдигна глава и срещна погледа на жена на около четиридесет години, с очила и къса тъмна коса.
— Да, — кимна Елена.
— Чудесно. Аз съм Ванеса, водя курса. Заповядайте, настанете се удобно.
Елена седна на масата. Наоколо се чуваха гласове, шумолене на листове, някой се шегуваше. Тя наблюдаваше хората, които бяха увлечени в работата си, и усещаше как вътре в нея бавно, но сигурно се пробужда нещо ново.
Все още не знаеше точно как ще се промени животът ѝ, но беше сигурна — връщане назад няма.
Елена вече беше свикнала с този ритуал. Вечер Александър се прибираше у дома, хвърляше ключовете на рафта, минаваше през банята и после сядаше на масата и чакаше вечерята си. В такива моменти тя се чувстваше не като съпруга му, а като обслужващ персонал. Днес всичко беше както обикновено — само че в главата ѝ се появи нова мисъл: ами ако просто не приготвя?
Тя затвори лаптопа и погледна към кухнята. Чист котлон, празна маса. В хладилника имаше нещо за ядене, но тя нямаше желание да подрежда продуктите в тигана – да вари, пържи или реже.
Когато вратата се отвори, тя не излезе да го посрещне. Стоеше в креслото си и гледаше екрана на лаптопа – курс по интериорен дизайн.
— Вкъщи ли си? — гласът на Александър прозвуча обичайно – дори без изненада.
— Да.
Той метна палтото върху облегалката на стола и отиде към кухнята. Тя чу как хладилникът се отваря и чинията се поставя на масата.
— Елена, а вечерята?
Тя направи видимо усилие да не реагира.
— Елена!
Тогава тя бавно се обърна към него:
— Мислех си ти сам да се справиш този път.
— Какво значи това? — Александър сбърчи чело. — Нещо случило ли се е?
Тя кимна към лаптопа:
— Уча се. Днес имах много задачи за изпълнение.
Той я гледаше така сякаш я вижда за първи път:
— И какво ще ям тогава?
— Ти си възрастен човек – ще измислиш нещо сам.
Тя стана права, изключи лаптопа и мина покрай него без дума повече.
Държеше молив в ръка – прокарваше линии по листа хартия; свързваше скици; създаваше нов интериорен проект. Идеята ѝ – уютно кафене в тъмнозелени тонове – все още беше сурова концепция, но й харесваше как започва да оживява пред очите ѝ.
