Просто трябваше да прегледа новините в интернет! Докато колата беше в сервиза, Мария си взе кафе и разгледа новинарския поток. За Захари нямаше и дума. Значи никой не е издал информацията. Тя, разбира се, не го беше направила, съседите и охраната на блока също явно не бяха. Учудващо, че и лекарите бяха запазили мълчание. А може би той изобщо не е толкова важна персона, че да пишат за панкреаса му в новините! Освен това — грубиян! Да каже така на една жена, че и тя изглежда „не особено“!
До вечерта Мария вече мислеше по-малко за Захари, а на следващия ден дори напълно го забрави. Животът си тръгна по обичайния път. Работа — колкото повече поръчки, толкова по-добро заплащане. Синът — да го закара на училище, да го вземе оттам, да му отдели време вечерта. Поне да го прегърне и да му каже колко много го обича и как се гордее с него. На самата нея това ѝ бе липсвало ужасно като дете. С майка си също трябваше да общува всяка вечер. Болестта ѝ предполагаше определена тревожност въпреки факта, че Лилия стоеше у дома. Не провокираше пристъпи — не излизаше от апартамента. Но успокояването на майка ѝ вечер също беше част от живота на Мария.
Такъв ѝ е животът — какво да се прави? Надяваше се някой ден… все пак трябваше някой ден нещо да се промени? Нещо хубаво трябваше най-сетне да ѝ се случи? Ех… само ако можеше като Никола просто да се радва на това, което има, без да чака манна небесна…
— Мария, звъняха тук по твой адрес. Оставиха телефонен номер. Искаше твоя номер човекът, ама аз отказах — каза Любен, смяната администратор в пицарията.
— Кой? — учуди се тя.
— Ами забравих вече… Но записах! Къде беше тая бележка? А! Ето я!
Мария разгъна листчето и подскочи леко. Там с кривия почерк на Любен беше написан телефонен номер и име: Захари.
Какво ли иска от нея? Може би просто решил да ѝ благодари? Ами ако всъщност му е харесала? Айде де… няма Мария да му звъни сега! Ще си въобразява разни глупости… Не ѝ трябва това! Къде той – къде тя?! Пълни глупости! И тя хвърли бележката с телефона в кошчето – макар после малко сама себе си ядоса за това.
Ами ако Захари е искал просто парично благодарение? От една страна – тя просто помогна като нормален човек. Не може пък за това пари да взема?! От друга – парите все не стигат… никога не са излишни.
Не! Стига толкова! Ще вземе уж пари за благодарност или още по-зле – ще започне роман с известен доктор от телевизора… а той само искал едно „благодаря“ лично да каже.
Не ѝ трябват допълнителни разочарования!
Той се появи след около две седмици.
Влезе в пицарията, направи поръчка и поговори с администратора – подаде му някакви пари в ръката. Любен кимна кратко.
Захари седна до прозореца със чаша чай пред себе си – още спазваше диета… Да му се ненадяваш!
Беше й писнало повече от горчив хрян!
Когато Мария влезе вътре, дори не обърна внимание на Захари – директно отиде към щанда с поръчките.
— Мария, свободна си днес. Извиках Пламен вместо теб.
— Какво?! Как така свободна?! Уволняваш ли ме?
— Не бе! Недей така веднага! — засъска Любен нервно.— Парите са както винаги – в края на седмицата. Утре идвай по график… Просто те чакат тук!
— Кой ме чака?! Къде?! — внезапно я обзе страх за Никола.
Първата мисъл: случило ли се е нещо със сина ѝ? Дошли ли са хора от училището?
Глупава мисъл… но първият страх винаги е за детето…
Мария обърна глава…
На масичката седеше Захари и махаше с ръка към нея… Даже усмихнат!
Уплаши я до смърт… Какъв идиот!
Но докато вървеше към него и гледаше тези негови сиви очи… гневът някак изчезна…
— Защо не ми върнахте обаждането? — попита строго Захари.— Проверих при шефа ви – всичко ви предали…
— Здрав сте? Радвам се!
Седна при него на масичката.
— Засега съм още на диета… И то каква само…
— Айде де! Важното е че всичко мина добре!
— Важното е… че дори не мога ви поканя нормално в ресторант! Какво ще ям там аз?! Зеленчуково пюре?
— А защо пък не?! Пюре със задушена кюфтета например… Чакайте малко… В ресторант ли искате ме каните?
— Да.
— От благодарност?
— Господи… винаги ли сте такава? Навсякъде търсите уловки?
Харесахте ми! Искам ви поканя на среща…
Мария замълча замислено…
Ами вярно…
Откакто мъжът ѝ я напусна и я уволниха от работа – във всичко започна да се съмнява…
Страхуваше се…
Търсеше капани навсякъде…
А очите му бяха толкова красиви… със тъмни кантове около ириса…
– Добре тогава… Ще изляза с вас…
Само че имам десетгодишен син и майка ми страда от агорафобия…
Всички са ми „качени“ на врата…
Майка ми отказва лекарства…
И всяка вечер говоря с тон „Тихо!… болната!… тихо!“…
Сина ми ме е страх сама навън да го пускам – разхождаме се само през уикендите…
– говореше все по-силно и все по-ядосано тя…
Захари сложи ръката си върху нейната и леко я притисна:
– Достатъчно!… Разбрах те…
– И какво?… Все пак ще ходим ли в ресторант?
– Разбира се!… Нима мислехте че ще ме уплашат синът ви или майка ви?
– Майка ми е болна!!!
– Ще измислим решение!… Аз все пак съм психотерапевт – ако помните!?
Мария зяпна:
– Ахааа… Да бе!… Изобщо забравих!… Само дето сигурно сте ужасно скъп психотерапевт!?
– А ти спаси живота ми, Мария…
Лекарите казаха: линейката дошла точно навреме…
Какво може би по-ценно от живота?!
– Ахааа!… Значи все пак сте тук от благодарност?!
– Не мога повече!!! Помощ явно трябва НЕ само на майка ти!!! — възмути се Захари —
И целуна Мария.
Точно там — в пицарията където тя работеше като куриер.
Любен зад щанда деликатно извъртя глава към стената
И започна безцелно да прехвърля някакви товарителници
Изведнъж помещението стана сякаш малко по-светло
Сякаш самото нейно Величество Любов надникна вътре
Какво може би по-ценно от живота?
Може би любовта?…
