Началниците отдавна ѝ предлагаха да облепи колата с реклама, за да има по-малко проблеми по пътищата и с паркирането, но Мария категорично отказваше. За това се полагаше допълнително заплащане, но смешно — повече щеше да похарчи после, за да отлепи тази красота.
Тук, в тези красиви кооперации, Мария още не беше идвала. Минавала беше покрай тях и дори не си представяше, че хората, които живеят в такива домове, също си поръчват пица. Мария се качи на етажа, отиде до апартамента и много се изненада — вратата беше открехната, но никой не я посрещна.
— Ей… — извика предпазливо тя. — Има ли някой тук?
Изведнъж я обзе страх. Ами ако вътре я чака някаква опасност? Майка ѝ между другото говореше за това. Че е опасно жена да разнася пица по апартаментите. За мъж може и нищо да не е, но жена определено трябва да внимава. И сега — като във филм на ужасите — отворена врата, никой не излиза насреща ѝ, а пицата е поръчана с плащане в брой — под вратата няма как да я оставиш.
— Къде сте? — повика тя малко по-силно и надникна в коридора.
Съвсем вече не беше смешно!
В апартамента беше някак прекалено семпло за толкова скъп блок. Тя очакваше позлатени корнизи отвътре, а коридорът имаше обикновени сиви стени и минимум мебели. И все така нямаше никого. Мария преглътна страха си — все пак адресът на доставката го има операторът в компютъра. А и самият блок не изглеждаше престъпен — съвсем обратното дори. Мария отвори приложението с данните на клиента.
— Захари! Тук ли сте? — извика тя високо.
— Тук съм… — отвърнаха тихо от дълбините на апартамента.
Мария събу маратонките си и тръгна към гласа. Един много блед човек със затворени очи лежеше на дивана и държеше ръката си върху корема си. Струваше ѝ се дори, че по лицето на Захари избива пот, но трудно се виждаше добре — навън вече бе притъмняло, а в стаята светеше само някакво нощно лампиче.
— Донесох ви пицата.
— Да… извинете ме. Парите са на масичката. Оставете пицата там.
Мария остави кутията и взе банкнотата от пет хиляди лева. Започна да брои рестото. Лицето му… гласът му… струваха ѝ се познати! Някъде със сигурност го беше виждала! Но къде? И какво му е всъщност? Да попита ли? Или по-добре да не се меси?
— Не ми връщайте ресто — каза Захари.
— Както кажете… — сви рамене Мария.
Уау! Почти четири хиляди лева бакшиш — такова чудо още не ѝ се бе случвало! Май вече можеше спокойно да закара „ластовичката“ до сервиза – време беше да провери какво ѝ има.
— Слушайте… зле ли ви е? Изглеждате… никак добре.
Захари отвори очи и погледна към Мария. И тогава тя го позна! Спомни си този внимателен поглед със сивите очи с тъмния пръстен около ириса! Това беше той! Захари – медийният психотерапевт на България! В какви ли предавания не го бе гледала по централните канали – а също така и онлайн; май имаше дори собствен канал! Но защо лежеше тук сам-самичък – при това изглеждаше така сякаш умира? Поне така изглеждаше – ужасно!
— А ти по-добре ли изглеждаш? — внезапно се усмихна той криво-криво. — Красива си… ама приличаш на Пепеляшка… А тази куртка с логото ти стои необикновено добре!
Изразходвайки всичките си сили за този странен комплимент-критика едновременно, мъжът простена тихо и притисна ребрата си с ръка.
— Какво ви боли?! – настоя Мария за отговор.
— Не се тревожете… аз съм лекар… Взех хапче… Ще полежа малко и ще мине…
— Аха! – каза Мария и извади мобилния телефон от джоба си.
— Не викай линейка! – погледна я той уплашено.
— Ще повикам! Лежете мирно! Според мен имате панкреатит… Само боклуци ядете ли напоследък? Защо?
— Отделих няколко дни за себе си… скрих се от всички… пиша дисертацията… Да… признавам – ядях каквото падне…
– Алоу? Здравейте!… Тук има един мъж зле му е… Захари… На колко сте години?
– На трийсет и осем… По-добре щяхте направо платена линейка да повикате – обиди се психотерапевтът.
Мария продиктува адреса на диспечерката и погледна към Захари:
– Недейте капризничи!… Ако стане нещо сериозно ще извикаме друга линейка!… Какво взехте?
– Но-шпа… Между другото болката вече отслабва…
– Дааа… И цветът ви стана малко по-нормален – преди бяхте бял като лист хартия…
– А ти какво?… Лекарка ли си случайно?
– Не…
– Откъде тогава знаеш толкова много за панкреаса?
– Баща ми беше алкохолик… Умря от панкреонекроза…
– Ужас!… Съчувствам ти… тежко ти е било сигурно?
– Нищо особено!… Беше тих алкохолик… Не гони никого с брадвата поне!… А ти сериозно ли живуркаш тук сам-самичък сред полуфабрикати докато пишеш дисертация?… Та нали имаш пари!
– Харесвам научната работа!… Вече съм станал кой знае какъв…
Мария внезапно помръкна после каза:
– Дааа… Аз също… Работех като технолог във водещ роден моден бранд… Доста добър между другото…. Но после всичко съсипаха…
– А теб няма ли те чакат още доставки?
– Няма нужда…. Ти си последният…. Но пица точно сега определено НЕ трябва да ядеш…
– Първоначално мислех че просто умирам от глад…. Затова поръчах…. После стана все по-зле…. Разбрах че причината не е глад…. Между другото пак започна повече да боли…. Може би…
Но точно тогава пристигна медицинският екип. Мария нарочно бе оставила входната врата открехната – те просто влязоха вътре сами. Щом разбраха че тя няма роднинска връзка със заболелия мъж я помолиха учтиво (или почти) да напусне помещението.
Мария излезе навън.
Щяха сами да се оправят.
Не са деца.
И изобщо защо трябва чак толкова много човек да мисли за някакъв непознат чичко?
Поръчката плати.
Слава Богу!
Очите му обаче…
Наистина прекрасни…
А иначе…
Нищо особено…
Въпреки това цялата вечер (а после още половината следващ ден) Мария мислеше за Захари.
Как ли е?
Помогнали ли са му?
Ох!
Какъв балък само!
Та той е известен човек все пак!..
