В крайна сметка, тези деца също порастват и стават възрастни. Едната категория хора страда от всяка загуба и липса на нещо, а другата — се радва на това, което има. Никола при Мария, слава Богу, принадлежеше към втората категория. Самата тя беше някъде по средата.
Как да си намери нова работа така, че да ѝ позволяват да взима Никола от училище? Мария пътуваше към дома и трескаво размишляваше. Как? Къде ще намери такова място? И дистанционно също не може да работи! Целият проблем е в това, че тя е технолог в производството на облекло. Трябва да координира толкова въпроси, че от вкъщи просто не става. А да отиде на нова работа и още от прага да каже: „Трябва ми всеки ден по два часа отпуск, за да взимам детето“ — това вече е прекалено. Заедно с обяда — добре, два часа… но все пак… Мария свали дясната ръка от волана и напипа телефона. Обади се на бившия си.
– Уволниха ме! – каза тя вместо поздрав.
– Съчувствам – дори по телефона се чу как Александър се напрегна. – И какво искаш от мен? Аз съм далеч от вашия бранш. Не мога да помогна с работа.
– Ако започна нова работа, можеш ли поне в началото ти да взимаш Никола от училище и да го водиш вкъщи?
– Мария, ти как си го представяш това? Живея в другия край на Пловдив!
– Но ти също си родител! – изкрещя тя. – Направи нещо!
– Плащам издръжка – каза студено бившият ѝ мъж. – Това е напълно достатъчно!
Той затвори. Мария усети влага по бузите си. Недостатъчно! Разбира се, че не беше достатъчно… но какво можеше тя да направи? Нямаше как насила да накара Александър да взима детето, ако той не искаше. А пък самостоятелното прибиране от училище… дори не можеше да става дума за това! В днешно време, в голям град… не! Макар че вече беше почти на десет години, Мария не беше готова на такъв риск. След три години може би…
У дома тя съобщи на Лилия, че е уволнена; че за известно време имат пари и няма нужда от тревоги; и че няма място за униние.
– Унинието е грях!
Иначе майка ѝ пак щеше да заплаче и обвинява себе си за всичко случило се… А какво можеше човек да направи?
– Марийче, ами ако започна пак хапчетата? Та поне аз ще мога да излизам за Никола… Училището е близо все пак… На теб никой няма да ти позволи така лесно разходки до училището през работно време!
– Ще можеш ли? – попита скептично Мария. – Готова ли си пак с хапчетата?
– Честно казано? Не – въздъхна Лилия. – Но много ми се иска поне малко помощ…
– Ще измислим нещо! Може би ще намеря някого срещу заплащане — който само ще го прибира и води у дома… ако попаднем на подходящ човек… Освен това мамо — ти ми помагаш страшно много! Грижи се за цялото домакинство без изобщо аз да мисля за него — това също струва много! Просто… нима изобщо не ти липсва улицата?
– Понякога ми липсва… Но дори само мисълта за улицата ми докарва ужасна тахикардия…
Разбира се, Мария така и не намери работа по специалността си — още при споменаването на нуждата ѝ временно всеки ден по два часа отсъствие работодателите веднага губеха интерес към кандидатурата ѝ. Безработни пенсионери-съседи нямаше; никой не би могъл редовно да прибира Никола; а непознат човек я беше страх дори само да търси… След месец и половина лутане между интервюта Мария заряза любимата професия и започна работа като автокуриер в една малка пицария — обслужваща техния квартал плюс няколко околни района.
Прекрасно! Тук дори нямаше нужда официално пред началството ѝ обяснява кога трябва до училище — просто минаваше през него между поръчките или по пътя обратно.
– Мамо! Супер! Ще носиш пица у дома?! – подскачаше Никола.
– Размечтал си се! Няма чак такива големи намаления за служители там… Но поне гладни няма повече никога останем — обещавам!
Майката на Мария обаче беше натъжена:
– Първо мъжът те остави… Сега вместо нормална работа — ей това… Марийче… зарежи ме мен най-сетне вече!… Намери си мъж… нормална работа… Живей като хората…
– А какво толкова нечовешко има в куриерската работа?! Това е временно решение докато Николчо тръгне сам до вкъщи след училище!… И освен това мен първата ли са ме зарязали?! Това навсякъде го има!
– Цял живот ли смяташ сама така?… А толкова красива жена си!… Само дето напоследък доста занемари себе си… Очите ти угаснали станаха вече… По-добре търси мъж докато още имаш младостта!… Отиди при фризьор най-сетне!… Какво ходиш с този опашчица?! Купи някакъв нов крем поне!… Парфюм…
– Специално няма никакъв шанс аз тепърва нарочно себе си „да оправям“, мамо!… Имам други грижи: какво ще ядем утре?… Как ще платим квартирата?… Как ще покрия поредните искания в училище?… Имам работа — чудесно!… Срам те било?… Че дъщеря ти с висше образование кара доставки?
– Не… Работата сама по себе си принципно не е срам…
– Ето тогава недей повече ми натяквай тази тема!
Майката продължи както преди: грижеше се за домакинството без излизане навън; така й не посмя реално лечение или терапевтично връщане към обществото.
Никола премина в четвърти клас; а Мария свикна със своята нова професионална роля — даже започна искрено да я харесва.
Гледаше на работата като мисия: та нали носеше вкусна гореща пица до гладни хора?! Винаги беше учтива с клиентите; усмихната; скоро започнаха даже бакшиши ѝ оставят редовните клиенти…
Всичко й харесваше във фирмата освен едно: безмилостното ежедневно експлоатиране на любимото й Шкодаче…
Ами ако стане беля?! Дори резервен фонд нямаше отделен досега…
Мария реши твърдо: всички бакшиши занапред ще ги отделя специално само за ремонтния фонд „Шкода“.
Един ден вечерта доставяше поръчка до нов блок край Лужнецката алея.
Беше приятно изненадана: охранителят я пропусна вътре с колата до територията на луксозния жилищен комплекс…
Такова рядко се случваше напоследък…
