Търпях толкова много, че вече сама се питам защо. Но ми стига. Ако за три години не си се научил да ме уважаваш – значи оттук нататък няма да стане по-добре.
— Калина… не можеш просто така да съсипеш всичко! За миг!
— Не можеш да разрушиш нещо, което вече е рухнало.
Александър се ухили, все още не осъзнавайки, че съпругата му е взела окончателно решение.
— И да, — добави Калина, — всичките ти ризи и дънки са тук. Няма нужда от благодарности. Тръгвай веднага.
Той се опита да каже нещо, но Калина отвори входната врата. Александър стоеше там, почервенял от гняв. Бузите му горяха, устните бяха плътно стиснати. Все още таеше надежда, че Калина ще отстъпи, но видът на пълното ѝ спокойствие го вбесяваше.
— Глупачка! — изсъска той. — Мислиш ли, че ще намериш някой по-добър? Такива като мен със свещ не се намират!
Калина се засмя сухо и направи крачка назад:
— Такива като теб наистина трудно се намират. Слава Богу за това.
— Ще съжаляваш, разбра ли?! — изкрещя Александър, грабвайки чантата си. — Ще пропълзиш на колене обратно при мен, когато осъзнаеш, че никой няма дори да иска да говори с теб! Без мен си нищо!
— Ако „нищо“ означава човек с собствен апартамент, работа и живот без обслужване на възрастни роднини на съпруга си и без търпене на грубости – тогава много ми харесва да бъда „никой“.
Александър си тръгна, а Калина остана сама в тишината. Пое дълбоко въздух и пристъпи към прозореца – дръпна пердето и наблюдаваше как бившият ѝ съпруг се качва в таксито, побутвайки чантата с крак.
Минаха няколко месеца.
Разводът беше неприятен процес. Александър се опитваше да представи Калина като алчна и меркантилна жена. Основният спор беше за колата купена по време на брака. Той твърдеше, че я е платил изцяло самостоятелно и че Калина просто я „ползвала“.
— Госпожо съдия, аз дадох парите! Всичко е оформено на мое име! — настояваше той уверено в залата. — Съпругата ми не вложи нито стотинка!
Калина хладнокръвно прелисти папката си и подреди банковите извлечения пред съда: преводи по сметката им, копия от разписки… Дори намери договора за авансовото плащане с нейния подпис върху него.
— Не претендирам за неговия дял. Но моя няма да дам доброволно — каза спокойно тя.
Съдът отсъди справедливо.
На Александър това никак не му хареса. Колата беше регистрирана на негово име и той вече я смяташе за своя собственост. А сега трябваше да я продаде и делят полученото наполовина. Излезе от съдебната зала със злобно изкривено лице.
А вкъщи го чакаше не подкрепа… а буря от обвинения.
— Какъв балък си ти?! — крещеше Десислава. — Просто ѝ подари всичко! Колата! Апартамента! Поне един читав адвокат можеше да си намериш!
Освен всичко друго Александър беше взел кредит от банка само за да плати юбилея на сестра си в ресторант – защото бил „ѝ объркал жилището“. Сега той имаше свой уютен ъгъл с походно легло в апартамента на Десислава.
А през това време Калина спеше спокойно за първи път от много време насам. Решила бе: още е млада – няма смисъл да държи човек като Александър до себе си насила. Достойни мъже има достатъчно – важното е навреме да разбереш кой кой е.
Благодаря ви за интереса към моите истории!
Благодаря ви за коментарите, споделянията и абонамента! Всичко добро!
Може би ще ви хареса още:
