— Дъще, хайде, върви пеша – Оксана постави четиригодишната Ева на заснежения тротоар, – вече си голяма, тежка си. Мама се умори, нали!

Момиченцето, приличащо на малко мече, облечено в топъл зимен гащеризон и пухкава шапка, въздъхна и кимна.

— Ето така е добре – Оксана също въздъхна, само че облекчено, а не тъжно, както дъщеря ѝ. Ева често се оплакваше от болки в краката, затова понякога Оксана я носеше на ръце. Лекарите не намираха никакви отклонения, но хирургът обясни, че момичето расте бързо, а костите ѝ не успяват да се развият с нужната скорост. Затова изпитва дискомфорт.

— Може би трябва да ти купим шейна, а? – хрумна ѝ изведнъж на Оксана. И как ли не се беше сетила по-рано? Всичко заради майка ѝ и сестра ѝ – непрекъснато трябваше да решава техните проблеми. За себе си изобщо не ѝ оставаше време.

Оксана беше най-голямата дъщеря в семейството. Омъжи се рано, на двадесет и четири роди Ева. Съпругът ѝ беше полицай и загина на служба, когато дъщеря ѝ беше само на годинка. Оттогава Оксана я отглеждаше сама.

Трудно е да си сама с малко дете, когато няма кой да ти помогне и подкрепи в труден момент. Оксана няколко пъти молеше майка си, Валентина Петровна, да остане с внучката, но винаги се удряше в стена от неразбиране.

— Защо пак се оплакваш? – казваше Валентина. – Получаваш пари заради загубата на съпруга. Наеми бавачка. Знаеш, че имам високо кръвно и артрит. Освен това се изморявам от работа. А малкото дете носи само главоболия.

— Майко, ами Саша, може ли тя да дойде и да остане за малко със сестра си? – трябва ми само час да отскоча до поликлиниката за документ. Ти поне час ми дай – умоляваше Оксана.

— Какво ти става?! Саша си има личен живот. Ще си гледа доволно, когато ѝ се родят деца – защитаваше майката винаги по-малката си дъщеря със зъби и нокти.

— Майко, тя няма деца! – обидно беше на Оксана, че никога не може да получи помощ.

— Няма още, но ще има! – приключваше разговора Валентина Петровна, и на Оксана не ѝ оставаше друго, освен да вземе Ева със себе си.

Стана малко по-лесно, когато Оксана започна работа и записа дъщеря си в детска градина.

Но все пак Оксана усещаше, че без истинска почивка все повече заприличва на някаква леля. Уморена, раздразнителна леля.

Освен това майка ѝ често я молеше да ѝ поръчва разни неща от интернет. Видя нещо по телевизията и веднага започва да тормози дъщеря си:

— Много ми трябва „колан от мустаци на млад чебурашка“ за радикулита!— На Марина Тарасова от първия вход дъщерята ѝ купила робот-масажор. И тя изглежда с десет години по-млада! А на мен би ми дошъл добре за здравето, — споделяше Валентина Петровна с ентусиазъм на Оксана.

Колкото и да се опитваше дъщеря ѝ да я разубеждава за ненужни харчове и вещи, майка ѝ винаги настояваше.

— Съжаляваш ли майка си, която те е отгледала, не е спала нощем, а ти в замяна нищо?

И накрая Оксана купуваше всички тези глупости, макар да знаеше, че майка ѝ ще ги ползва веднъж или два пъти. Ограничавала се във всичко, отделяйки от малките си спестявания за капризите на майка си.

Та така и живееха. Оксана работеше, издържаше дъщеря си и радваше майка си, докато Саша си устройваше собствен живот. Но това щастие не продължи дълго: скоро след сватбата Саша забременя и роди дете.

Съпругът на Саша работеше на смени, и Валентина често помагаше на по-малката си дъщеря, гледайки внучката. Изведнъж изчезваха високото кръвно, артритът, радикулитът и останалите болежки.

— Мамо, може ли да ти оставя Ева поне за няколко часа? Искам да отида на фризьор, — помоли веднъж Оксана, усещайки, че ѝ е нужен малък отдих.

— А за какво ти е фризьор? — учуди се Валентина Петровна. — На кого ще се показваш? Имаш дете – за него се грижи. Освен това Саша и семейството ѝ искаха да дойдат при мен днес. Но знаеш ли какво? Хайде ти също да идваш, ще ми помогнеш да приготвим вечеря и да сложим масата, а Ева и Лиза ще си поиграят. Да! Точно така! Защо не се сетих веднага?

— Мамо… — започна Оксана, но майка ѝ не търпеше възражения.

— Чакам те в три часа!

На Оксана не ѝ оставаше друго, освен да отиде при майка си в почивния си ден.

— Какво пак се оплакваш? — укоряваше я Валентина Петровна, докато Оксана и дъщеря ѝ приготвяха вечерята за „скъпите гости“. — Уморена била! А с какво толкова се занимаваш, че да се уморяваш? Имаш само едно дете! На мъжа ти не ти се налага да готвиш, нито да чистиш, нито да переш и гладиш. Само не ми казвай, че се уморяваш от работа! Знам ти аз работата — цял ден си седиш пред компютъра и цъкаш с мишката. А пък на Саша не ѝ е никак лесно, когато Ваня работи на смени.

— На нея пък какво ѝ е трудно? И тя остава с едно дете, — възмути се Оксана. — Какво, да не би всеки ден да му кара ядене на смяна? Или да пере и глади ватенките му всеки ден? Освен това ти постоянно си при нея!

— Не сравнявай! Тя се тревожи за съпруга си! А ти за какво имаш да се тревожиш? Нали ти казах — не се жени за твоя Федька, ще си изпатиш! Гледах аз като във вода!​​​— Мамо! За какво говориш? Федя загина! Как изобщо можеш да казваш такива неща? — Оксана остави ножа, с който режеше колбас, седна на масата и закри лицето си с ръце.​​

​​— Ох, стига със сцените! — строго каза майката. — Саша скоро ще дойде. Не ни трябва всички да гледат киселия ти вид.​​

​​— Ева, върни сиренето обратно! — Валентина видя как девойката взе парченце сирене от чинията и ѝ повиши тон.​​

​​— Мамо, какво ти става? — смая се Оксана. — Тя взе само едно парченце!​​

​​— Просто имах предвид, че ще си развали апетита и после няма да яде — оправда се Валентина Петровна, когато разбра, че е казала нещо глупаво, без да мисли.​​

​​— Мамо, скучно ми е! — Ева дръпна Оксана за крачола.​​

​​— Какво ѝ има на това дете? Не може сама да се забавлява! — с раздразнение измърмори Валентина. — Чакай, Ева, скоро Лизочка ще дойде, ще стане забавно.​​

​​Саша със съпруга си и дъщеря си закъсняваха вече два часа, а за Ева скоро идваше време да си ляга. Въпреки мърморенето на майката, Оксана нахрани дъщеря си и се готвеше да си тръгва, когато сестра ѝ пристигна със семейството си.​​

​​— О, Оксана, здравей! — зарадва се тя, като видя по-голямата си сестра при майка им. — Чуй, ще ми заемеш ли пари? Бъди човек! Искам да отида на СПА.​​

​​— Не разбрах, мъжът ти за какво тръгна да работи на смени? Да печели много пари, нали? А ти от мен, самотна майка, искаш?​​

​​— Парите ни не ги гледай! — озъби се Шурка. — Събираме за вила. Или ти също искаш да си купиш вила?​​

​​— Честно казано — включи се Валентина, — защо сравняваш? На Ваня му се налага да се изтрепва за тези пари, а на теб държавата ти ги дава за нищо. И ти пак стисната!​​

​​— Може би Сашенка също иска някоя помощ за загуба на издръжник? — не издържа на несправедливостта и се ядоса на майка си Оксана.​​

​​— Пу, пу, пу! — плю майката през лявото рамо и потупа по масата. — Дано ти изсъхне езикът!​​

​​— Наистина ли мислите и двете, че ми плащат милиони заради Федя? Не се ли сещате, че Ева расте и трябва да ѝ сменям обувките и дрехите всеки сезон? И шейна трябва да купя, и абонамент за басейна никой няма да ми подари. А и аз не съм се намерила на боклука, и на мен ми се иска маникюр, прическа. А за СПА дори не смея да мечтая! Но някак никой от вас не идва да даде пари, нито да ми помогне с детето, докато поработя върху себе си!​​Изричайки всичко това, Оксана хвана дъщеря си за ръката и побърза да си тръгне, преди съвсем да се скара с всички. До късно вечерта лицето ѝ пламтеше.

— Обсъждат ме там. Е, нека! — прошепна си тя сама на себе си, докато слагаше дъщеря си да си легне. — Само да видиш, ще забогатеем и ще отидем на почивка някъде!

— На гости при Дядо Коледа? — Ева се усмихна сънено. Навън вече беше декември, а навсякъде кипеше подготовка за Новогодишния празник.

— И при него ще отидем, обещавам ти — каза Оксана с усмивка.

Изминаха няколко дни. На работа Оксана получи солиден бонус, за което случайно спомена на майка си. Обаждането от сестра ѝ не закъсня.

— Оксана, здравей! — сестра ѝ измърка сякаш нищо не се е случило. — Слушай, с Ваня решихме за Нова година да отидем на почивка с приятели. Ти самата разбираш, че с дете никъде не можеш да излезеш и да си починеш. А за мама вече е трудно да остава сама с Лизонька. Може ли да ни наемеш бавачка?

Оксана направо онемя от такава наглост. Саша обаче реши, че мълчанието значи съгласие:

— Ако ти се свидят парите, можеш сама да се грижиш за малките. Ти така или иначе никъде няма да ходиш. Къде ли би отишла? Та ти като квочка се тресеш над своята Ева и секунда не можеш да я оставиш!

— Аз не съм ти детегледачка! Няма да се грижа за твоето дете!

Оксана не искаше повече да слуша това и просто затвори телефона. След пет минути телефонът отново иззвъня. Този път беше майка ѝ.

„Вече се е оплакала!“ — въздъхна Оксана.

— Защо затваряш телефона, когато говорят с теб? — нападна я майка ѝ, дори без да я поздрави. — Момичето цяла година се мъчи с дете, иска да си почине, да се развее. А ти ѝ пречиш!

— Мамо! — не издържа Оксана и извика в слушалката. — Аз не съм си почивала четири години! Нито една единствена минутка! Не съм отишла нито веднъж на фризьор, изглеждам като някоя сива мишка с кльощава опашка на тила! Защото ти не можеш да останеш с моето дете, или не искаш! Но аз трябва да зарежа всичко и да се грижа за дъщерята на Саша, защото тя, виждаш ли, била уморена за година! Не! Аз не съм робиня! Родили сте деца, сами си ги отглеждайте. От днес нататък не разчитайте на мен!

И затвори телефона. Майка ѝ се опита още няколко пъти да ѝ звъни, но Оксана не вдигаше. Тръскаше се от безочието на роднините си. Обаждане от работа я принуди да се съвземе.

— Оксана, здравей! — обади се профсъюзната активистка. — На службата ни отпуснаха ваучери за Велики Устюг. Екскурзията се казва „На гости при Дядо Мраз“. Ще отидеш ли с дъщеря си? Тя е любознателна, нали? А и възрастта ѝ май е подходяща. Помисли и ми кажи утре.​​Колко беше навреме това! Оксана дори не можеше да повярва на такъв късмет. Когато взе Ева от детската градина, тя я попита дали иска да заминат.​​​

​​​– При Дядо Коледа? – очите на дъщеря ѝ заблестяха. Ева започна да подскача и пляска с ръце. – Разбира се, че искам!​​

​​Оксана пресметна финансите си, задели пари за посещение на салон и си оправи прическата.​​​

​​„Наистина, колко може да промени човек една прическа!“ – учуди се тя, гледайки в огледалото подмладеното и освежено лице. Дори Ева извика: „Мамо, колко си красива! Като една Снежанка!“​​

​​На тридесети декември Валентина Петровна дойде при Оксана у дома. Половин час звъня и чукаше, но зад вратата цареше тишина.​​

​​– Напуснаха, – каза съседката от етажа, след като шумът стана нетърпим и тя надникна.​​

​​– Как така напуснаха? Накъде? – опули се Валентина. Тя беше дошла да убеждава Оксана да пусне Саша и мъжа ѝ да празнуват Нова година с приятели.​​

​​– При Дядо Коледа, – засмя се съседката, гледайки изумените ѝ очи. После обаче добави сериозно:​​

​​– Взеха куфар и заминаха. Така че, стига тропане, иначе ще повикам полиция.​​

​​Валентина Петровна осъзна, че от този ден наистина не може да разчита повече на голямата си дъщеря.​​

​​А Оксана и Ева, катерейки се на горния рафт в купето, се любуваха на снежните гори и полета, които пробягваха зад прозореца, и бяха безмерно щастливи.​​

Дереккөз