— Нямало никакъв тумор. Имаше възпаление, което Виолета по погрешка е взела за такъв. Отстранихме го с антибиотици и системи. Можеш сама да се увериш. Разбира се, още не е напълно отшумяло, но не се налага никаква операция.
— Здрава съм… Здрава — повтаряше Мила, прелиствайки резултатите от изследванията и разглеждайки снимките. Вдигна очи към Иван и заплака.
— Ето ти на. Трябва да се радваш, а ти ревеш — подаде ѝ той носна кърпичка.
— От радост е — Мила шумно се издуха. — Не мога да повярвам. Аз самата видях… Благодаря ти, Иване.
— За какво ми благодариш? Мисля, че трябва да останеш още три дни в отделението за доизлекуване. Обади се на мъжа си и го зарадвай.
Мила дори спря да плаче и впери зачервените си от сълзи очи в Иван.
— Той не знае. Казах му, че заминавам, но не обясних защо и къде. Нямаме деца, свекървата реши, че вината е в мен. Започнах изследвания и ето… Слушай, имате ли свободно място за терапевт във вашата клиника?
— Искаш да останеш? Ще проверя — в очите на Иван проблесна надежда.
— Господи, дори не ми се вярва. Толкова мислих… сбогувах се с живота…
— Грешки стават, знаеш го добре — каза Иван и я погледна с нежност.
След три дни Мила се върна в своя град. Отиде до поликлиниката и подаде молба за напускане.
Когато се прибра вкъщи, завари свекърва си в апартамента.
— Нагуля ли се? — нахвърли ѝ се тя. — Ние тук ще полудеем от притеснение, а тя пристига все едно нищо не е станало…
— Казах на Преслав предварително, че заминавам… — започна тя, но свекървата не беше лесна за спиране. Крещеше как винаги е знаела как ще завърши всичко това; че Мила няма да получи нищо; че трябва да си тръгне с празни ръце както е дошла; че такава снаха не ѝ трябва – щом не може да роди…
— Достатъчно! — извика ѝ Мила строго. Свекървата онемя от изненада. — Мога! Здрава съм и мога да имам деца! А вашият син трябва да бъде прегледан! Предполагам сами го знаете добре! Ще ме наблюдавате ли докато си събирам багажа? Да не би случайно да взема нещо чуждо?
Свекървата почервеня на петна, измънка нещо под носа си и все пак излезе.
Мила посети родителите си и им съобщи, че заминава и напуска Преслав. Без да дочака майчините оплаквания – си тръгна. Това беше всичко – вече нищо не я задържаше тук. Нямаше претенции към съпруга си – нямаха деца – разводът щеше да мине бързо. Ако трябваше – щеше да дойде само за подписа.
Иван удържа на думата си – говори с главния лекар и Мила бе назначена като терапевт в отделението по вътрешни болести. Както преди – още от института – той отново беше до нея. Но едва след развода Мила отвърна на чувствата му.
— Ще се омъжиш ли за мен? Или пак нямам шанс както преди? — попита той веднъж.
— Направих грешка… И съм готова да я поправя… Само ми дай време… Замина така внезапно тогава… Не успях дори да кажа… че всъщност никога не дадох съгласие за брак с Преслав… Майка настоя…
— Толкова бях обиден тогава…
Година по-късно Мила се омъжи за Иван и му роди здрав син…
Какво пък – грешки стават както в живота така и в професията.
Който работи – греши…
„Лекарските грешки са често срещани случаи.
Най-важното е човекът да учи от тях
И никога повече
Да не ги повтаря.“
Жорж „Окончателната диагноза“
„Да узнаеш диагнозата си понякога дори помага.
Най-сетне всичко необяснимо получава име,
някой потвърждава,
че ти всъщност
не си мързелива,
не си лош човек…
Освен това диагнозата понякога ти вдъхва надежда,
че някой ще обърне внимание
На теб самия
И твоите проблеми.“
Елица
