През нощта тя се въртя неспокойно и не можеше да заспи. Чу как съпругът ѝ се съблича, как ляга до нея.
— Каза ли ми нещо? — попита той.
Мила се престори, че спи, и не отговори.
Скоро чу равномерното му дишане, стана и отиде в кухнята. Дълго стоя до прозореца и гледаше нощния град — премигващите светофари, редките фарове на колите, които бързаха към дома. После се мушна под топлото одеяло и почти веднага заспа.
На следващия ден подаде молба за неплатен отпуск по семейни причини. Събра куфар, не взе много неща. Погледна в хладилника — за първо време имаше храна, а после щеше да дойде свекървата и да сготви на синчето си.
Мила замина рано сутринта, когато Преслав още спеше, оставяйки кратка бележка на масата. Градът я посрещна с шум и суета. От гарата Мила се обади на Иван. Той вдигна почти веднага.
— Здрасти — каза Мила по-весело, отколкото трябваше.
Отдалечи телефона от ухото и погледна екрана. Не, връзката не беше прекъсната.
— Ало, Иване? Чуваш ли ме?
— Чувам — най-сетне отвърна той. — Мила?! Не мога да повярвам. Толкова години… Не съм очаквал.
— И аз не очаквах. Каза ми, че ако някога имам нужда от помощта ти… Ето че имам.
— Разбира се, помня. Какво се е случило?
— Можем ли да се видим? Мога да дойда в клиниката ти.
— Тук ли си? Ще ти пратя адреса и как да стигнеш. Не мога да повярвам…
След час Мила надникна през вратата на ординаторската.
— Може ли?
— Мила! — Иван стана от бюрото и тръгна към нея.
Мила го разглеждаше с любопитство. Къде са ѝ били очите преди? Беше узрял, разхубавил се — истински красавец. Сигурно е разбил сърцето на не една млада медицинска сестра.
— Сядай — посочи той дивана до стената. — Чай? Кафе?
— Дошла съм като пациентка — каза Мила и седна до бюрото.
Иван веднага стана сериозен и седна на мястото си.
— Слушам те.
Мила извади папка с документи от чантата си и я постави пред него.
— Виж това.
Иван внимателно разглеждаше резултатите от изследванията и анализите, хвърляше кратки погледи към Мила и задаваше въпроси. Тя самата се учуди на спокойствието си, но ръцете ѝ трепереха от напрежение и от близостта на Иван.
— Къде отседна? — попита той най-накрая.
— Няма къде. От влака направо при теб дойдох — отвърна Мила.
— А багажа? Остави го в гардероба?
— Да. Предадох куфара там.
— Добре тогава. Ела, ще те заведа в стаята ти. Сигурно си уморена? Ако огладнееш, на първия етаж има прилично кафене. Почини си малко, аз ще се консултирам с колегите и ще дойда пак. След малко ще дойде сестрата да ти направи досие.
— Иване… няма ли нищо да кажеш? И ти ли мислиш, че операцията е неизбежна?
— Рано е още за такива заключения. Ще видим…
Мила премина нов преглед, специалисти я консултираха, поставиха ѝ системи и инжекции.
Иван идваше при нея често, но говореше за всичко друго освен за състоянието ѝ. Най-накрая на третия ден медицинската сестра влезе в стаята ѝ:
— Иван те чака в ординаторската.
— Лошо ли е? — попита Мила едва сядайки до бюрото му. Сърцето ѝ блъскаше лудо в гърдите, мислите ѝ се объркваха една с друга.
Без да каже нищо, Иван сложи пред нея снимките и заключението на специалистите.
— Толкова съм притеснена… буквите ми скачат пред очите… Кажи ми сам — помоли го тя стиснала нервно пръстите си.
— Няма какво да казвам. Напълно здрава си — усмихна се Иван.
— Как така?! А туморът?! — попита тя с треперещ глас.
