Майката на Иван го настройва срещу мен, че вината била в мен. Направих някои изследвания, но не искам да минавам пълна диагностика в моята поликлиника. Ще тръгнат приказки… Ще ми помогнеш ли? – Мила погледна приятелката си с надежда.
– Разбира се. Покажи какво имаш.
Мила сложи папка на масата. Виолета внимателно прегледа съдържанието.
– Какво ще кажеш? – нетърпеливо попита Мила.
– Има леки отклонения в резултатите, но иначе всичко изглежда наред. Трябва да се направят допълнителни изследвания. Кой те преглежда – Нели? Мъжът ти преглеждал ли се е?
– Не, разбира се. Дори не мога да го убедя.
– Ясно. Ще можеш ли да дойдеш утре сутрин? Точно в осем. Чудесно. Мила, толкова се радвам да те видя. Хайде, разказвай – подкани я Виолета.
– Какво да разказвам? Преди година заварих мъжа си в кабинета с асистентката му. Исках веднага да подам молба за развод, но тогава се намесиха тежката артилерия – майка ми и свекървата – и ме убедиха да не разрушавам семейството заради една прищявка на мъжа ми. Представяш ли си? Просто бил се позабавлявал малко. Асистентката, разбира се, я уволниха, но отношенията ни с Преслав съвсем се развалиха.
Мама каза, че всички мъже рано или късно изневеряват и няма смисъл от това да правя трагедия. Че просто трябва да родя дете и всичко ще се оправи. Все едно зависи само от мен.
На следващия ден Мила отново отиде при Виолета и премина допълнителните изследвания.
– Е, какво? – попита тя, сядайки до масата и приглаждайки яката на блузата си.
– Виж сама – каза Виолета и сложи пред Мила снимките и резултатите от изследванията.
– Виждаш ли? Ето тук. И тук – посочи тя светлите петна на снимката с пръст.
– Тумор? Но са ме преглеждали толкова пъти… – Мила изплашено впери поглед в приятелката си. – Значи операция?
– Ти самата си лекарка, разбираш всичко. По-добре е да го направиш в столицата. Слушай, имам телефона на Тодор. Мисля, че няма да откаже помощ – ще те насочи към добър специалист. Сега ще му звънна – Виолета бръкна в джоба на престилката за телефона си.
– Не му звъни сега… По-добре аз сама – помоли тихо Мила.
– Както кажеш. Но не отлагай много. Сега ще ти запиша номера му… Прости ми, че така стана… Много ми е мъчно…
Мила вървеше към дома си, опитвайки се да осмисли случилото се. Чувстваше се добре, макар понякога гърбът ѝ болеше леко… Още няма тридесет години, а след такава операция вече няма да може да има деца… Слънчев ден беше навън… планове за бъдещето… мечти за дете… Нима всичко това няма да се сбъдне? Предстои операция… курсове химиотерапия… Защо точно на нея ѝ се случва това? С какво го заслужи?
Дълго обикаляше из града, мислеше и проиграваше в ума си възможните сценарии за бъдещето… Реши засега нищо да не казва на родителите си — не искаше преждевременно да ги тревожи… Щеше просто да каже, че е уморена и има нужда от почивка — ще вземе отпуск и ще замине за столицата…
Когато стигна у дома беше напълно без сили… Съпругът ѝ както винаги седеше пред компютъра…
— Преслав… — повика тя тихо — Преслав!
— А? — отвърна той без дори да обърне глава към нея.
— Гладен ли си?
— Не ми пречи! Данните ми пак не съвпадат! — отвърна раздразнено той.
Винаги е така… Вечно е зает със своите таблици и резултати от изследванията… все едно тя не съществува…
— Преслав… трябва малко време да отсъствам… две седмици може би… или повече… Чуваш ли ме?
— Ъхъм — отвърна той продължавайки яростно да пише по клавиатурата…
Е, поне добре че не я чу — нямаше сега разпити: къде ще ходиш?, защо?… Тя му свари кафе…, стопли кюфтетата…, сложи чинията с чашата до ръба на масата… Преслав веднага грабна едното кюфте…, започна жадно да дъвче без дори веднъж очите му да се отклонят от монитора…
Мила въздъхна тежко и излезе към спалнята…
