Мила излезе от аудиторията и веднага към нея се втурна Иван.
— Е, как мина? — Иван гледаше Мила с тревога и обожание.
— Отлично! — Мила размаха пред него зачетната си книжка. — А ти?
— Браво! Не съм се съмнявал. — Иван леко се намръщи. — Малко се обърках. Четворка. Ще го отпразнуваме?
Мила сведе очи и се поколеба.
— Какво, пак оставам с празни ръце? — досети се Иван.
— Извинявай. Вероятно Преслав вече ме чака.
— Ясно, — въздъхна Иван, без да крие разочарованието си. — Как да се меря с бъдещото светило на науката? Може ли поне да те изпратя до портала, щом нямам шанс за повече? — Иван хвана Мила за ръката и я поведе към стълбището, водещо към първия етаж.
Изящните чугунени стъпала едва доловимо бучаха под краката им. Мила вървеше и си мислеше, че ще ѝ липсва това широко чугунено стълбище, старинната сграда на медицинския институт със специфичната миризма на формалин и хартиен прах, където дори в горещите дни беше хладно и полутъмно.
Иван бутна тежката врата и те излязоха навън. Мила веднага видя до портала високата фигура на Преслав с букет в ръка и пламна в лице.
— Кажи ми, обичаш ли го? — Иван все още държеше ръката на Мила.
— Той ми предложи брак. — Мила усети как пръстите на Иван стиснаха нейната ръка.
— Боли! — извика тя.
— Извинявай. Какво да се прави, на сърцето не можеш да заповядаш, — въздъхна той и пусна ръката ѝ.
— Мила! — извика гласът на Преслав откъм портала.
— Иване… — започна Мила.
— Върви, не карай младоженеца да чака, — каза Иван с горчивина в гласа.
Мила вървеше и усещаше погледа му в гърба си. Беше ѝ мъчно не само за института, но и за Иван. Беше свикнала той винаги да е до нея, често не го забелязваше, не го ценеше.
— Казах ти да не идваш, — раздразнено каза тя, приближавайки се до Преслав.
— Недей да се сърдиш. Притеснявах се. — Той се опита да я целуне, но Мила се отдръпна. Огледа се и видя, че Иван вече го няма при входа на сградата.
— Е, тръгваме ли? Майка ми ни чака за обяд. Иска да поговорим за сватбата… Да, това е за теб, — Преслав ѝ подаде букета.
— Все още не съм ти дала съгласието си, — каза Мила.
— Мама намери хубав ресторант… — продължи Преслав, сякаш не я беше чул.
Мила се надяваше да поговори с Иван след връчването на дипломите, но той не дойде.
— А къде е Тодор? — попита тя неговия приятел Боян.
— Вчера си взе дипломата и замина за столицата. Някакъв роднина го поканил на работа. Щастливец.
Мила едва не заплака. Изобщо не ѝ беше до празнуване и след церемонията веднага си тръгна у дома. Беше обидена на Иван. Как можа да не ѝ каже, че заминава? А твърдеше, че я обича.
Иван нито веднъж не ѝ се обади, нито пък тя на него. От гордост. Два месеца по-късно Мила се омъжи за Преслав.
Изминаха седем години.
— Здрасти. Може ли при теб? — попита Мила, влизайки в кабинета на гинеколога. — Бррр… Как изобщо работиш тук? Не понасям това кресло за мъчения.
— Милке! Здравей! Влизай. Тъкмо навреме си – приключих с прегледите и вече щях да тръгвам към вкъщи. Как си?
Приятелките си размениха новини и Мила хвърли поглед към сестрата до масата с инструментите.
— Росица, можеш да вървиш, — каза Виолета, разбирайки погледа на Мила.
— Не си дошла просто така? Най-накрая бебе ли чакаш? – попита Виолета след като медицинската сестра напусна кабинета.
— Да беше… Дойдох за съвет. Всъщност с Преслав нищо не става между нас. Честно казано – всичко ни е зле.
