Даниела взе колата на Кирил — нейната беше оставена в сервиза, а трябваше да отиде до родителите си в покрайнините. По навик включи записа от видеорегистратора — не защото подозираше нещо, просто се беше превърнало в ритуал: да провери дали всичко е наред.
Но този път нищо не беше наред.
— Едва не се издъних! — долетя до нея приглушеният глас на Кирил. — Представяш ли си, Даниела вчера ме видя как возех Албена. Направо ми премаля! Помислих, че ми е свършено. Но се измъкнах.
Даниела усети как нещо тежко се сви в стомаха ѝ. Ръката ѝ застина върху бутона за превъртане. Нямаше никаква представа коя е тази Албена. Но вече знаеше със сигурност: докато не чуе всичко докрай, няма да може да заспи спокойно.
— И какво ѝ каза? — поинтересува се мъжки глас. Пламен. Неговият приятел.
— Ами каквото обикновено се казва — изсмя се Кирил. — Че колежката бързала и ме помолила да я закарам. Проработи. Повярва ми.
— Моята Моника никога нямаше да повярва — засмя се Пламен. — Щеше да ме подложи на разпит с елементи на изтезание и щеше да настоява да я запозная с тази „колежка“.
Даниела седеше със стиснати зъби. Не само че я бяха излъгали — ами и го разказваха с гордост. Хвалеха се с това. Считаха го за успех.
— При нас с Даниела е друго — продължи Кирил без капка срам. — Тя ми вярва безрезервно. През всичките години нито веднъж не е поглеждала телефона ми. Дори след сватбата. Напълно ми има доверие.
— Късметлия си, братле — въздъхна отново Пламен. — Моята ревнува от всичко, което мърда. Даже веднъж приревнува към твоята Даниела.
