Тя не плачеше за Александър Христов. Оплакваше седем години от живота си, надеждите, плановете, които никога нямаше да се сбъднат. Всичко онова, което ѝ бе отнето не днес, а много по-рано — когато съпругът ѝ за първи път я излъга, когато предпочете друга.
Мила Яворова деликатно почука на вратата:
— Албена Добрички, как си? Да изпием по един чай? Имам ябълков пай.
Албена Добрички избърса сълзите си:
— Благодаря ти, Зин. Но май ще се справя сама.
Съседката кимна с разбиране:
— Дръж се, момиче. Знаеш ли, и аз минах през подобно нещо. Моят покойник също кръшкаше наляво и надясно. Но животът продължава. Ако имаш нужда от нещо — извикай ме.
Когато тя си тръгна, Албена Добрички седна в старото кресло и въздъхна дълбоко. За пръв път от дълго време насам почувства странно облекчение. Сякаш товарът, който носеше през цялото това време, бе станал малко по-лек.
Телефонът завибрира — съобщение от адвоката: „Как пристигна? Свикваш ли?“
Албена Добрички се усмихна и бързо написа отговор: „Пристигнах добре. Малко приключения по пътя — ще разкажа като се видим. А иначе знаеш ли — тук е хубаво. Тихо е.“
Остави телефона и погледна през прозореца. Отвън се разстилаше нейната градина — ябълките, които бяха засадили с Александър Христов, вече започваха да цъфтят. Белите венчелистчета се въртяха във въздуха като малки снежинки.
Странно, но сега тя не изпитваше горчивина при мисълта за бившия си съпруг. По-скоро някаква смътна благодарност — ако не беше случилото се днес, може би още дълго щеше да живее в миналото и да се страхува да дойде на вилата заради спомените.
А сега… сега това място отново принадлежеше само на нея. И тя точно знаеше какво ще прави нататък. Първо ще отиде до участъка, после ще се върне тук, ще пресади цветята, ще боядиса оградата в ярък цвят и може би дори ще си вземе куче.
Три дни по-късно Албена Добрички отново седеше в люлеещия си стол. На масичката до нея имаше прясно запарен чай и купчина книги, които отдавна искаше да прочете. Телефонът звънна — номерът на Александър Христов.
Тя се колебаеше. След онзи ден той няколко пъти бе опитвал да се свърже с нея, но тя не му бе отговаряла.
— Да? — произнесе най-накрая тя и натисна бутона за приемане.
— Албена… аз съм — гласът на Александър Христов звучеше потиснато. — Трябва да поговорим. Лично.
— За какво?
— Аз… аз изтеглих молбата за развод. Направих грешка. С Каролина Цветанова всичко е приключило. Разбрах, че още те обичам.
Албена Добрички едва не се засмя. Ето така било! Сега когато го грози реално наказание изведнъж „всичко разбрал“.
— Кольо — каза меко тя — ние вече сме разведени. От три месеца насам.
— Знам… — в гласа му прозвуча отчаяние. — Но можем да опитаме пак! Хората понякога се събират след развод… случва се!
Албена погледна през прозореца. Там в градината беше посадила нови цветя – не онези, които избираха заедно с Александър Христов – а съвсем различни: ярки и леко дръзки гергини, които винаги ѝ харесваха, макар че мъжът ѝ ги намираше за прекалено „крещящи“.
— Не… — отвърна тихо тя – Не и в нашия случай.
— Но как така… А молбата? Наистина ли искаш да ме съдят?
Албена въздъхна:
— Казах на Преслав Каменар, че няма да настоявам за наказателно преследване. Но ключовете от вилата ще върнеш – и повече никога няма да идваш тук.
В слушалката настъпи тишина; после Александър Христов тихо каза:
— Благодаря ти… Не очаквах такова решение…
— Не го правя за теб — отвърна честно Албена Добрички — а за себе си. Не искам повече да хабя време и нерви по съдилища… Просто искам да живея напред.
— Разбирам… — гласът му потрепери – Прости ми… Наистина обърках всичко…
Тя мълчеше известно време. Какво можеше вече да каже? Да – объркал е всичко напълно; съсипал е това което имаха…
— Можеш да оставиш ключовете у Мила Яворова – каза най-сетне тя – И предай на майка ти: ако още веднъж я видя близо до вилата ми – няма повече никакви компромиси!
— Добре… — покорно отвърна той – Албена… Ще бъдеш щастлива! Знам го! Заслужаваш много повече от мен…
След разговора Албена Добрички дълго седеше в креслото си загледана навън през прозореца… Някъде дълбоко вътре в душата ѝ едно малко момиченце все още плачеше по разбитите мечти… но зрелият човек вече знаеше: всичко това е към добро…
Извади албума със снимки който бе донесла със себе си… Седем години съвместен живот запечатани върху лъскавата хартия… сватба… пътувания… празници…
Албена затвори албума преди още да стигне до средата му… Всичко това вече беше минало… А пред нея стоеше цял един нов живот…
Излезе на верандата… Пролетният вятър развяваше косите ѝ; слънцето грееше лицето ѝ… От съседния двор долиташе гласът на Мила Яворова която тананикаше весела старомодна мелодия…
Телефонът в джоба ѝ завибрира… Съобщение от колежка: „Как минават почивните? Още ли скърбиш по брака или вече ти олекна?“
Албена Добрички се усмихна леко и бързо написа: „Знаеш ли… струва ми се най-после ми олекна.
У дома съм.“
