— Това няма отношение към случая — меко я прекъсна Преслав Каменар. — Нека се придържаме към фактите. Вие — обърна се той към Александър Христов, който тъкмо се беше върнал от къщата, — имате ли ключове от тази вила?
— Да — призна неохотно той. — Останаха ми от времето, когато бяхме… заедно.
— Тоест съзнателно сте използвали ключове от чужда собственост без разрешението на собственика? — уточни полицаят.
Александър Христов наведе глава:
— Мислех, че имам право…
— Той не е имал лоши намерения! — намеси се Теодора Вълкова. — Аз настоях! Неговата Каролина Цветанова няма нищо, а той толкова обича това момиче!
Албена Добрички усети как нещо вътре в нея се къса. Всички тези месеци си мислеше, че Коля просто е увлечен, че това ще мине. А се оказва, че той „толкова обича това момиче“. Толкова, че е готов да краде заради нея.
— Разбирате ли, че действията ви попадат под член за незаконно проникване и опит за кражба? — попита Преслав Каменар.
Лицето на Александър Христов се изопна:
— Каква кражба? Това е недоразумение! Аз просто… — запъна се той, неспособен да намери точните думи.
— Виждате ли — обясни търпеливо участковият, — според документите вилата и цялото имущество принадлежат на бившата ви съпруга. Нямате право да разполагате с тях без нейното съгласие. Още по-малко да изнасяте нещо.
— Не подадох жалба в полицията, когато ми изневеряваше — каза изведнъж Албена Добрички, гледайки право в бившия си съпруг. — Но сега ще подам. За проникване и кражба.
Александър Христов пребледня още повече:
— Албена… моля те… хайде да го решим мирно. Не искаш да имам проблеми със закона, нали?
Тя го гледаше и не го познаваше. Къде беше онзи грижовен мъж, в когото някога се бе влюбила? Пред нея стоеше жалък крадец, готов да обира бившата си жена заради новата си любовница.
— Знаеш ли, Коля — въздъхна Албена Добрички, — преди месец щях да ти простя. Даже сега част от мен иска да каже: „Добре де, вземи каквото искаш и си тръгвай“. Но ми писна да бъда удобната. Писна ми да прощавам. И със сигурност няма да дам бабиното кресло на твоята Каролина Цветанова.
Теодора Вълкова изсумтя:
— Голямо чудо! Някакви стари вещи! Все такава скръндза си била!
— Това не е скръндзавост — отвърна спокойно Албена Добрички. — Това е самоуважение. Нещо, което дълго време учех.
Преслав Каменар покашля:
— И така… госпожо Албена Добрички… възнамерявате ли да подадете жалба?
Албена погледна Александър Христов. В очите му се четеше молба. Някога това ѝ действаше безотказно.
— Да — каза тя твърдо. — Ще подам жалба.
Александър Христов хвана главата си с ръце:
— Не разбираш! Имам работа… репутация! Ако ме осъдят…
— Трябваше по-рано да мислиш за това — отсече Албена Добрички. — Когато пъхаше ключа в ключалката.
Младият сержант ѝ подаде формуляр за жалбата. Докато тя попълваше документите, Теодора Вълкова обикаляше наоколо и мърмореше проклятия под носа си. Александър Христов разтоварваше вещите от колата под надзора на участковия.
Мила Яворова все още стоеше до оградата и попиваше всяка подробност от случилото се – за да може после живописно да го разкаже на съседите.
— Албена… — извика я внезапно Александър Христов след като тя приключи с писането на жалбата — прости ми… За всичко… Аз… не знам какво ми стана…
Тя го погледна:
— Вече ти простих, Коля. Но това не означава, че ще позволя повече някой да ме тъпче.
Преслав Каменар прие жалбата и каза:
— Ще трябва да дойдете с нас в районното за даване на показания — обърна се към Александър Христов и майка му. — А вие — погледна към Албена Добрички — можете да дойдете по-късно, когато сте готова.
Теодора Вълкова започна да охка:
— Господи! Какъв срам! Какво ще кажат хората? Синът ми – арестуван!
— Трябваше по-рано да мислите за това — измърмори участковият. — Събирайте се – тръгваме.
Александър Христов приближи до Албена Добрички докато майка му вече вървеше към полицейската кола под конвоя на сержанта:
— Няма ли все пак… няма ли да оставиш това? Да не стигаме до съд? — гласът му трепереше от надежда.
Тя гледаше човека, с когото бе живяла седем години. Странно – но вътре в себе си вече нямаше нито любов, нито омраза – само умора и лека тъга.
— Не знам още, Коля — отвърна честно тя. — Дай ми време да помисля.
Той кимна безмълвно и тръгна към колата. Преслав Каменар записа контактите на Албена Добрички и обеща връзка при нужда.
Когато полицейската кола потегли с бившия ѝ съпруг и свекърва ѝ вътре, Албена остана сама. Тя бавно обходи вилата отвън – проверяваше дали всичко е наред. Старото бабино кресло стоеше до прозореца – както винаги досега. Тя прокара ръка по изтритата дамаска – и внезапно усети как сълзи потекоха от очите ѝ.
