— Полицията ще бъде тук след петнадесет минути — съобщи спокойно тя. — Можете да започнете да разтоварвате обратно вещите или да се обяснявате с тях. На мен, впрочем, ми е все едно.
Александър Христов най-сетне проговори:
— Албена, хайде да решим всичко мирно. Защо са ни тези проблеми? — направи пауза, търсейки подходящите думи. — Все пак някога бяхме близки хора.
Албена Добрички усети как буца засяда в гърлото ѝ. „Бяхме близки хора.“ Това ли значи седем години брак? Общи планове, мечти? Как избираха тази вила, как садиха ябълки по периметъра на имота, как спореха за цвета на оградата?
— Прав си, Александър — отвърна тихо тя. — Бяхме. А сега разтовари вещите ми и се махай.
Теодора Вълкова подскочи, сякаш я бяха ударили:
— Как можеш да говориш така с моя син?! След всичко, което е направил за теб!
— А какво точно е направил, Теодора Вълкова? — Албена повдигна вежди. — Изневери ми с момиче, което е с десет години по-младо от мен? Или може би ме е лъгал през цялото време? Кое от тези неща трябва да предизвика у мен благодарност?
Свекървата отвори уста, но не намери думи. Александър Христов изглеждаше така, сякаш иска да потъне в земята.
— Слушай, мамо — проговори той най-накрая, — хайде просто да върнем всичко на мястото му и да си тръгнем. Няма нужда да усложняваме нещата.
— Че защо пък! — възмути се Теодора Вълкова. — Няма да ходим никъде! На Каролина ѝ трябва мебелировка, а нямаме пари за нова.
Албена не се сдържа и се изсмя:
— Аха, така значи! Крадете мебелите ми за тази… Каролина? — тя произнесе последната дума с нескрито презрение. — Колко мило от ваша страна.
Някъде в далечината се чу звук от сирена. Лицето на Александър се изопна, а Теодора Вълкова започна нервно да се озърта.
— Добре де, добре — измърмори бившият ѝ мъж, хващайки едно кресло. — Ще върнем всичко. Само махни камерата.
— Няма начин — отсече Албена. — Снимам за протокола. За да не кажете после, че съм ви наклеветила.
Мила Яворова, съседката от вилата, се подаде иззад оградата. Любопитният ѝ поглед бързо обхвана ситуацията:
— Албена, всичко наред ли е? — попита тя, хвърляйки недоброжелателен поглед към бившите роднини на Албена. — Чух някакъв шум.
— Всичко е наред, Мила — отвърна Албена. — Просто бившият ми мъж реши да обнови гардероба на новата си приятелка за моя сметка. Полицията вече идва.
Очите на съседката светнаха от интерес и на Албена дори ѝ стана малко жал за Александър. Утре цялата вила ще знае за случилото се.
— Ох, колко грозно! Колко срамно! — плесна с ръце Мила Яворова. — А аз се чудех защо се мотаят тук от ранни зори. Теодора, трябва да се срамуваш! Докара сина си до кражба!
Теодора Вълкова пребледня и изсъска нещо неразбираемо. Александър без да поглежда никого понесе креслото обратно в къщата. Бузите му горяха.
Сирената се приближаваше все повече. Албена стоеше и продължаваше да снима с телефона си, усещайки странно спокойствие. Само тази сутрин беше тръгнала насам със свито сърце – за първи път след развода се осмеляваше да дойде във вилата, където всичко ѝ напомняше за миналия живот. А сега стоеше и си мислеше, че може би това е за добро. Последната точка в отношенията им.
Полицейската кола спря пред портата. От нея слязоха двама: млад сержант и по-възрастен офицер с уморено лице и проницателен поглед.
— Участъковият Преслав Каменар — представи се по-възрастният. — Кой извика полиция?
— Аз — направи крачка напред Албена Добрички. — Албена Добрички, собственик на вилата.
— Какво се случва тук? — попита Преслав Каменар, оглеждайки странната сцена: наполовина разтоварения автомобил, пребледнелия Александър Христов, който връща вещи обратно в къщата, и разгневената Теодора Вълкова.
— Бившата ми свекърва със сина си – моя бивш съпруг – незаконно проникнаха в имота ми и се опитаха да изнесат мои вещи — обясни спокойно Албена и показа записа на телефона си. — Всичко заснех на видео. Ето документите за вилата – извади папка от чантата си. – Тук са нотариалният акт за собственост и съдебното решение за подялба при развода, според което вилата и всичко вътре принадлежат на мен.
Преслав Каменар внимателно прегледа документите и кимна към младия сержант:
— Вземете показания от всички присъстващи.
— Това е просто недоразумение! — намеси се Теодора Вълкова. — Синът ми има право на част от имуществото! Просто взимахме неговите неща!
— Според съдебното решение… — отвърна невъзмутимо участковият – всички вещи във вилата принадлежат на госпожа Добрички.
— Това е несправедливо! — възкликна свекървата. – Тя му отне всичко!
Албена въздъхна уморено:
— На вашето „момченце“ остана двустаен апартамент в центъра и кола. Аз не претендирах за тях. А той между другото ми изневери…
