Албена Добрички рязко натисна спирачките пред вилата, чакълът изскърца под гумите. Нещо не беше наред. Портата зееше широко отворена, а в двора — познат сив „Фолксваген“. Сърцето ѝ се сви. Твърде добре познаваше тази кола — колата на Александър Христов, бившия ѝ. Бяха минали три месеца от развода, а той все още не можеше да я остави на мира.
— По-бързо, де! — долетя до нея остър глас на Теодора Вълкова. — Ако дойде, какво ще правим?
Албена Добрички внимателно се измъкна от колата, затваряйки вратата почти безшумно. Вместо да нахлуе в двора с крясъци, извади телефона си и включи камерата. С треперещи пръсти натисна бутона за запис.
Пред очите ѝ се разкри удивителна сцена: Александър Христов и майка му товареха в багажника любимото ѝ люлеещо кресло. Същото онова, което бе наследила от баба си. В двора вече бяха подредени опаковани лампион, холна масичка и кашони със съдове.
Албена Добрички захапа устната си до болка. Гореща вълна от гняв се надигаше отвътре, но външно остана неподвижна. Камерата в ръцете ѝ леко потреперваше.
— Мамо, сигурна ли си, че това е добра идея? — обърна се Александър Христов, опитвайки се да напъха креслото в и без това препълнения багажник. — По съдебно решение тези неща са нейни.
— А ти какво искаш — новата ти приятелка да няма къде да седне? — изсумтя Теодора Вълкова, приглаждайки сив кичур, който се бе измъкнал изпод забрадката ѝ. — Апартамента разменихме, половината пари тя прибра, та и вилата си присвои! А ние какво — с празни ръце ли да останем?
Александър Христов измърмори нещо, но Албена Добрички не го чу. Болката от предателството я стисна отвътре. Бяха женени седем години. Седем. Проклети. Години. А после случайно откри съобщенията — някаква Каролина Цветанова. Двадесет и две годишна, модел.
Албена Добрички пристъпи напред, продължавайки да снима. Под крака ѝ изпука клонче.
— Кой е там? — Теодора Вълкова рязко се извърна.
Погледите им се срещнаха. Секунда тишина, а после…
— О, Албенче! — пропя свекървата с мазен глас, сякаш случайно се бяха засекли в магазина. — Ами ние тук… решихме да вземем някои неща на Александър Христовчето. Все пак още е адресно регистриран тук, има право.
Александър Христов застина с креслото в ръце. Лицето му пребледня, после пламна на червени петна. Винаги така почервеняваше — когато лъжеше или когато го беше страх.
— Здравейте — отвърна спокойно Албена Добрички, продължавайки да снима. — Много интересна гледка сте двамата. Особено с моето кресло, което баба ми ми подари още преди да те познавам.
— Не си разбрала правилно… — започна Александър Христов и остави креслото на земята. — Просто…
— Просто какво? — прекъсна го тя. — Решихте да откраднете вещите ми? И недей казва, че не знаеш какво правиш! Това кресло винаги стоеше до прозореца – сам ми помогна да го претапицираме миналата година!
Настъпи тежка пауза във въздуха. Теодора Вълкова хвърли поглед към сина си; устните ѝ се свиха в тънка линия.
— Айде стига де! — махна с ръка свекървата. — Голямо чудо – едно кресло! След всичко, което ти причини на Александър Христовчето – можеше поне малко щедрост да проявиш!
Албена Добрички едва не избухна в смях от абсурдността на ситуацията. След всичко ТЯ му била причинила? Та нали той беше този, който изневеряваше и лъжеше месеци наред!
— Знаете ли какво? — каза спокойно Албена Добрички и продължи да снима: — Мисля да се обадя в полицията. Нека те преценят дали това е незаконно проникване в частен имот и опит за кражба на имущество.
— Само посмей! — Теодора Вълкова пристъпи напред със свити очи като хищник.— И без това всичко му отне!
Без да сваля телефона си, Албена Добрички набра номера на полицията с другата ръка.
Александър Христов се хвърли към нея:
— Албена… недей така… хайде да поговорим! Ще ти обясня всичко!
— Стой там където си! — каза тя твърдо и направи крачка назад.— Още една стъпка – и натискам за повикване!
Той застина на място; паниката личеше ясно в очите му. Албена виждаше как мислите лудо препускат зад челото му – отчаяно търсеше оправдание.
— Ало? Полиция ли е? Казвам се Албена Добрички… На вилата ми на адрес Садова шест има непознати хора, които опитват да изнесат мои вещи… Да… Имотът е официално регистриран на мое име… Не… няма заплаха за живота ми… но отказват да напуснат територията…
— Ах ти! — просъска Теодора Вълкова и се хвана за главата.— Казах ти аз! Казах ти навреме трябваше да дойдем! Предупреждавах те!
Албена Добрички продължаваше спокойно да снима камерата си насочила към сцената: обективът улови момента как ядосаната свекърва яростно ритна креслото долу до колата.
— Стига вече, мамо! — извика Александър Христов за първи път по-рязко.— Само усложняваш всичко!
— Аз усложнявам?! — извиси глас Теодора Вълкова.— ТИ си мекотело! Не успя навреме вилата на твое име да прехвърлиш – въпреки че те молех!
Албена Добрички свали телефона надолу – но записът продължаваше без прекъсване.
Интересно как ще обясняват това в съда? Особено след това прекрасно признание…
