Тази новина смая Ростислав, той не знаеше какво да каже. А Константин го гледаше и чакаше.
— Добре — изрече с усилие Ростислав. — Това е страхотно.
Жената се казваше Благовеста. Още от първия ден се държеше така, сякаш обожава Ростислав — прегръщаше го и го целуваше, засипа го с подаръци, гледаше го в очите. Но той усещаше, че тя не го обича, а просто иска да се хареса на Константин.
— Защо не ядеш омлета? Специално го приготвих за теб — виж, има грах, домати и гъби, много е вкусно.
— Не ям яйца! — за кой ли път повтаряше Ростислав.
— Извинявай, забравих — въздъхваше Благовеста. — Утре ще направя нещо друго.
Няколко дни помнеше, но после пак забравяше. А когато Ростислав отказваше омлета, му се караше, че е похабила продуктите. Пред Константин, разбира се, не правеше такива сцени — и това беше най-гадното.
А след два месеца, когато падна първият сняг, Благовеста и Константин го сложиха да седне пред тях и, радостно поглеждайки се, му съобщиха:
— Скоро ще имаш сестричка.
Ростислав си знаеше, че нещо такова ще се случи — беше го виждал по филмите. И се досещаше, че вече ще пречи още повече в този дом. Често чуваше неща от рода на: „Махни се, не пречи, по-късно…“ Стана му тъжно, но не искаше да натъжава Константин:
— Това е страхотно! — каза и се насили да се усмихне. — А може ли котенце за рождения ми ден?
— Какво котенце! — възмути се Благовеста. — Това е пълна антисанитария!
Константин поклати глава:
— Имам алергия, забрави ли?
Е, струваше си да опита.
За рождения си ден получи нов телефон. Всъщност, старият напълно го устройваше, но отново се престори, че е много щастлив.
Затова пък Мария му изпрати страхотен подарък — книга за Хари Потър. Ростислав беше чувал за нея, но още не я беше чел — според Константин било рано. Книгата толкова му хареса, че я прочете два пъти и помоли Константин да му купи продължението.
— Нека е за Нова година? — предложи Благовеста. — Ще е чудесен подарък.
И тогава Ростислав изведнъж осъзна — през всичките тези години Мария го поздравяваше за всички празници, а те? Те някога поздравяваха ли я?
— Тате, кога е рожденият ден на Мария?
— Какво?
— Рожденият ден на Мария — повтори той.
— А… май беше на пети декември, защо? Да, трябва да ѝ пратим картичка.
Но Ростислав не искаше да праща картичка. Имаше друг план.
Билета купи с картата на Константин — беше я взел, докато той вечеряше с Благовеста в кухнята. По-точно, купи два билета — за себе си и за Константин, наложи се да въведе данните от паспорта, но имаше късмет — попълниха се автоматично. Билета разпечата, а после изтри имейла. Всичко това му беше подсказано от приятеля му, четвъртокласника Антон, който често пътуваше с майка си с автобус до съседния град. Същият съученик се съгласи да приюти котето за една нощ — Ростислав го взе от птичия пазар от един дядо с кожена шапка, който ги раздаваше безплатно. Избра си рижаво и си помисли: „Само да не умре, моля те, нека да е добре!“
На сутринта на пети декември се престори, че тръгва на училище, взе котето от приятеля си и замина за автогарата. Ростислав се страхуваше, че няма да му позволят да пътува сам — Антон го беше предупредил, и наистина така стана — жената, която проверяваше билетите, го попита къде са му родителите.
— Татко е ей там — посочи той тълпата. — Едва не ме смачкаха, може ли да мина?
Тя махна с ръка и Ростислав се шмугна в автобуса. За щастие, имаше няколко пътници с деца и контрольорката го забрави. Така за първи път в живота си пътуваше сам. Знаеше, че ще си има проблеми, но какво от това — най-важното беше да занесе подаръка на Мария. Помоли Антон да мине следобед у тях и да каже на Благовеста, че е заминал за Джулюница — не искаше да го търсят с полиция.
Беше трудно да намери къщата на Мария — валеше сняг, а котето, скрито под якето, започна да мяука — явно беше гладно. „Потрай малко“ — шепнеше му Ростислав.
Помоли една жена с добродушно лице да му покаже пътя и тя му посочи — ей там е къщата на Мария.
Когато най-сетне стигна, смелостта го напусна. Ами ако Мария се ядоса? Ако го изгони?
Но Мария не се ядоса. Ахна, плесна с ръце и се втурна да го прегръща.
— Как така, Ростислав, сам? Господи, ами ако ти се беше случило нещо? Къде гледа баща ти? Почакай, сега ще му се обадя! А това кой е?
Тя се намръщи, гледайки котето.
— Това е подарък. За теб — каза той с пресипнал глас.
Погледнаха се в очите. И Мария изведнъж каза:
— Сънувах Йорданка. В деня, когато ти замина. В съня тя вече не ми се сърдеше. Но все пак не знам дали…
Ростислав се усмихна широко и каза:
— Е, аз съм жив. А ти наистина ме обичаш — знам го.
Лицето на Мария се сви, устните ѝ потрепнаха. Взе котето в едната ръка, а с другата прегърна Ростислав.
— Мило мое момче…
Константин не се скара на Ростислав. Каза, че синът му е истински мъж. И обеща, че ще го пусне през зимната ваканция при Мария, за да я види и да се порадва на Рижко. Благовеста обаче се скара на Константин вечерта, че не е наказал Ростислав — мислеха, че той спи, и се караха шумно в кухнята. Вече унасяйки се в сън, Ростислав чу думите на Константин:
— Той е моят син, Благовеста. И ще трябва да го приемеш такъв, какъвто е. Има моя характер — видя ли как всичко уреди? Истински мъж! Дъщеря ни ще има най-добрия брат на света…
