Тя приседна на камък, вече обрасъл с мъх, и тихо заговори, без да вдига очи.
— Бях на шестнадесет и бях съвсем глупава. Не вярвах в нищо такова и не ценях чувствата на другите. В нашия клас учеше едно момиче на име Йорданка, много странна, всички я наричаха Лудата. Аз се държах нормално с нея, не я дразнех като другите, между другото, въпреки че се държеше, меко казано, странно. А брат ѝ… Той наистина беше като от друг свят. Казваше се Красимир. Не ходеше на училище, сега разбирам, че е имал някакво заболяване, но тогава не го разбирахме. Страхувах се ужасно от него. Буквално ме преследваше, вървеше след мен и говореше нещо, сякаш на друг език. Един ден не издържах и му казах много грубо да ме остави на мира. Не помня точно какво му казах, сигурно наистина са били лоши думи.
Мария замълча, а Ростислав дори не смееше да диша — толкова много искаше да чуе историята докрай.
— Това момче, брат ѝ, загина. Удавил се в реката. Тя каза, че аз съм виновна. И още каза, че с баба ѝ ще ми направят магия. Че всички, които обичам, ще умрат. Аз ѝ казах, че е луда, че с право всички ѝ викат Лудата. Тя се нахвърли върху мен, изскуба ми кичур коса. Отвратителна сцена. Повече никога не съм се била с никого.
Тя така и не вдигна очи към Ростислав, въртеше в ръцете си цвете, така че стъблото се беше пречупило на няколко места.
— И какво? — прошепна Ростислав. — Наистина ли умират?
— Наистина — каза Мария. — Ето там е погребано кучето ми Мирка, тук — котаракът Мушкетар, а това е още едно куче — Клара. Не веднага повярвах, че това се случва заради Йорданка, но… няма друго обяснение, нали?
Беше толкова зловещо, че на Ростислав му прилоша, кожата му настръхна.
— Много хора смятаха баба ѝ за вещица, но аз никога не съм вярвала в това. Но сега си мисля, че трябва да се вслушваме в такива неща. И съжалявам, че бях груба с тях. Ако можеше всичко да се върне назад…
— Трябвало е да ѝ поискаш прошка! — изтърва се Ростислав. — Нали самата ти ми каза тогава, че трябва да се иска прошка!
— Да — съгласи се Мария. — Прав си. Но едва ли щеше да е достатъчно само едно извинение, трябваше жертва.
— Каква жертва? — не разбра Ростислав.
— Ами… Да ѝ дадеш нещо много важно в замяна. И изобщо, не мога да го направя. Тя умря три години по-късно — възпаление на белите дробове. Оказа се, че нямали дърва, за да отопляват печката, и тя цяла седмица лежала в студена къща с висока температура. Ако поне някой се беше сетил да им помогне…
Изведнъж Мария стана и тръгна нанякъде, стискайки здраво лопатата в ръце. Ростислав постоя още малко до гроба на Пират и побягна след нея. Не посмя да ѝ каже онова, което мислеше — че му е мъчно, че тя не може да обича никого.
А на следващия ден се случи чудо — пристигна Константин.
— Е, какво, липсвах ли ти, разбойнико? — Стягай се, тръгваме си у дома!
Ростислав толкова се зарадва, че изобщо не се сети за Мария. Едва когато дойде време да се сбогуват, усети буца в гърлото и очите му се насълзиха. Несигурно се приближи до нея, не знаейки дали може да я прегърне. Но тогава самата Мария го прегърна, притисна го силно до себе си и го целуна по бузата.
— Радвах се, че прекара това лято при мен — прошепна тя.
Да си тръгваш беше едновременно тъжно и радостно. Константин очевидно беше напрегнат — пееше силно с радиото, няколко пъти зададе едни и същи въпроси.
— Хайде да минем през гробището — предложи той.
— Защо? — учуди се Ростислав.
— Там е погребан по-големият ми брат. И твоят също.
Явно изражението на лицето на Ростислав показа недоумение, защото Константин добави:
— Имам предвид братовчед ти. Ти, разбира се, не го познаваше, почина рано, още не беше навършил годинка. А ти тогава още не беше роден. А моят брат, Боян, почина няколко години по-късно — ужасна история, загина на лов, пушката гръмнала погрешно. Рядко идвам насам, затова искам да минем. И ти трябва да си бил там.
— Значи си имал и брат?
Сега вече недоумението се изписа на лицето на баща му.
— А Мария, нали тя…
И тогава всичко стана ясно на Ростислав — разбра, че Мария не е сестра на баща му. Тя е съпругата на брат му. И майка на момченцето, което е починало, когато е било само на годинка. Усети как нещо го прободе в гърдите.
— Да, разбира се, хайде да отидем.
Гробовете бяха поддържани, явно Мария често идваше тук. Ростислав съжали, че нито веднъж не я беше попитал къде ходи. А можеше отдавна да е разбрал всичко, за да… За да какво? Как можеше да ѝ помогне? Стана му неописуемо тъжно.
Докато Константин оправяше оградката, Ростислав тръгна между гробовете. Не се страхуваше от гробища, често ходеха с баща му на гроба на Емилия. И сега мислеше за нея, обръщайки се към нея мислено — мамо, помогни! Не знаеше точно от какво има нужда, но усещаше, че сега повече от всякога му трябва нейната подкрепа.
Изведнъж погледът му се спря на имената на два съседни гроба: Йорданка и Красимир. Имаха една и съща фамилия и едно и също бащино име — нямаше как да е грешка. Ростислав се спря. Гробовете също бяха поддържани и той се замисли — дали не Мария се грижи за тях?
Уловил слънчев лъч, пробил през гъстата корона на дърветата, Ростислав изведнъж разбра какво трябва да направи. Извади от джоба си кръстчето на мама и го пъхна под плочата.
„Простете на леля Мария — помоли се той. — Тя не искаше да ви обиди. Вземете жертвата — това е най-скъпото, което имам, кръстчето на мама. Тя беше добра и също почина. Много ми липсва. Леля Мария също тъгува за съпруга си и за сина си. И е съвсем сама.“
Никакъв отговор не последва. А тогава го повика Константин.
— Ростислав, исках нещо да ти кажа. Работата е там, че се ожених. Тя е чудесна, сигурен съм, че много ще ти хареса.
