Този път на Ростислав му се удаде да сдържи сълзите си – вече не беше тъжен, а ядосан на Мария. Сега му стана ясно защо живее сама, без съпруг и деца. Кой би могъл да обикне такава жестока жена? Тя дори котка няма – само кокошки и патици! Ростислав по навик стисна в джоба си кръстчето на Емилия и доста бързо се успокои.
Вечерта Мария каза:
— Ако искаш, можеш да вземеш книги от шкафа. Потърси долу, на долните рафтове, май имаше нещо подходящо.
Ростислав вече беше хвърлял по някой поглед към тези книги, но не смееше да ги пипа, защото веднъж, когато беше взел от рафта някаква кожена книга със златисто тиснение, Мария така му се развика, че реши повече да не я ядосва. Но сега, след като тя сама му го предложи, Ростислав се зарадва – обичаше да чете, Емилия го беше научила на това, четеше му вечер, а също и през уикендите. Сега вече четеше сам, дори дебели книги с дребен шрифт, но този път вниманието му привлече тънка книжка със заглавие „Лъвът, вещицата и дрешникът“.
Ростислав я „погълна“ за една вечер. Историята го погълна напълно, и за пръв път от смъртта на Емилия насам, изобщо не му се плачеше.
— Мария, тази книга има ли продължение? – попита той.
Тя погледна корицата и каза:
— Да, има.
— А къде е?
— Кое?
— Книгата? С продължението?
— Нямам я – отвърна тя.
Ростислав въздъхна тежко.
— И няма защо да въздишаш! Вземи друга книга, има достатъчно добри!
Не му се искаше да спори с Мария, затова взе „Тримата мускетари“. Книгата му се стори скучна и той излезе на разходка.
Там го чакаше изненада – до стълбите седеше огромен, оръфан котарак. Липсваше му едното око, козината му беше сплъстена, но на Ростислав въпреки това му хареса. Подаде ръка и го погали. Котаракът жално измяука.
— Гладен ли си? – попита Ростислав.
Котаракът отново измяука.
— Сега ще донеса нещо.
Наложи се да поиска от Мария мляко или парченце салам.
— Защо? – попита подозрително тя.
— Искам да нахраня котарака.
— Какъв котарак?
— Дойде при нас, там е, до стълбите.
Мария излезе с него.
— Не виждаш ли, че е бездомен? Сигурно е болен от нещо като бяс! А ну, марш!
Тя го ритна, и котаракът с жално мяукане се оттегли.
Ростислав разбра, че не бива да ѝ казва за котарака, и следващия път, когато го видя, му донесе храна тайно от Мария.
— Ще те нарека Пират – каза Ростислав.
На Пират той разказваше съдържанието на любимата си книга, обсъждаше с него защо Константин толкова рядко се обажда и питаше дали може някак да го убеди да вземе Пирата със себе си. Понякога Мария едва не го хващаше в това занимание, но той винаги успяваше да скрие Пирата.
След няколко седмици, докато преглеждаше книгите, Ростислав видя няколко от същия автор като „Лъвът, вещицата и дрешникът“.
— Мария, това какво е? Продължение ли е? – зарадва се той.
Тя сви рамене.
— Ами да. Нали искаше да четеш. Поръчах ги по пощата.
Ростислав се втурна към нея, прегърна я и каза:
— Благодаря ти, толкова си добра!
Мария го отблъсна, сякаш се беше опарила. Колко странна беше тя понякога!
Докато поглъщаше книга след книга, Ростислав съвсем забрави за Пирата. Сети се за него чак когато цял ден валя дъжд.
„Горкият котарак – помисли си той. – Сигурно е целият мокър и гладен.“
Сякаш чул мислите му, на стълбите се чу жално мяукане.
— Мария, хайде да го пуснем вътре – примоли се той. – Навън е толкова влажно и студено!
Не вярваше, че тя ще се съгласи. Но тя въздъхна и каза:
— Добре. Само после да не ревеш, ако котаракът умре.
По кожата му пробяга студ – какво, заплашва ли се, че ще го убие? Но Ростислав реши да се възползва от разрешението – ще внимава, няма да позволи Мария да навреди на Пирата.
Оттогава котаракът получаваше колбас и мляко напълно официално. Дори когато не валеше, често се промъкваше в къщата. Държеше се прилично – криеше се под масата, седеше в краката на Ростислав и никога не си позволяваше да се качва на масата или да прави някоя пакост. Можеше да му дава яйцата от пирожките, но по някаква причина вече имаше само с картофи.
Мария, разбира се, мърмореше, но Ростислав ликуваше – нека си мърмори, важното е, че има котка! А и Мария не се оказа чак такава мразеща животните – веднъж я видя как хвърли на котарака парче салам от своя сандвич, а после дори го погали.
Май напразно се беше отпуснал. Защото след няколко дни Пират изчезна. А после го намери зад къщата, вече вкочанен. Сигурно Мария беше сложила нещо в колбаса.
Този път Ростислав не успя да сдържи сълзите си.
— Ти уби Пирата! – изхлипа той.
Струваше му се, че Мария ще го удари. Тя го гледа дълго, после каза:
— Предупредих те.
След това излезе навън. Ростислав още малко поплака, после тръгна да види какво прави. Мария беше зад градината, копаеше с лопата. Ростислав веднага разбра какво прави и тръгна да търси подходяща кутия.
Погребаха котарака заедно. Мария довлече огромен камък и го постави на земята, а Ростислав набра цветя. Когато се приближи към гроба с цветята, забеляза, че наоколо има още няколко такива камъка.
— Какво е това? – попита той. – Тук още някой ли е погребан?
Тя мълчаливо кимна.
На Ростислав му стана странно.
— А какво се е случило с тях?
— Същото, което и с всички. Умряха.
Почти му се изплъзнаха думите: „Ти ги уби, нали?“, но се спря навреме. А Мария седна на един от камъните, вече обрасъл с мъх, и тихо каза, без да вдига очи:
