Когато Емилия почина, Константин прибра всичките ѝ снимки, защото щом Ростислав погледнеше майка си в очите, веднага започваше да плаче. А той вече беше голям – все пак на седем – и знаеше, че момчетата не плачат. Но не можеше да се сдържи.
След година вече беше забравил как изглежда Емилия. Понякога я сънуваше, и в съня си я виждаше толкова ясно, сякаш отново беше до него, но сутрин образът ѝ се разтваряше, превръщайки се в тъжно облаче. Притискаше към гърдите си нейния кръст, който Константин му беше дал, и шепнеше: „Мамо, моля те, не изчезвай!“. Но тя все пак изчезваше.
– Ростислав, имам командировка за цялото лято – каза му Константин след втори клас. – Ще отидеш да поживееш при Мария.
За Мария Ростислав знаеше съвсем малко. На Нова година и за рождения му ден от нея идваха колети, на които с красив почерк беше изписано: Мария. И адрес – село Джулюница.
И именно в тази Джулюница Константин отведе Ростислав. Пътуваха около два часа, и баща му, обикновено мълчалив, говореше през цялото време, прекъсвайки само, за да провери телефона си и да напише нещо на някого.
– Аз съм израснал в това село. Когато бях на тринадесет, баба почина и се преместихме в града. Честно казано, много се разстроих в началото, не исках да си тръгвам – имах приятели там, едно момиче… Милена се казваше, много добро дете, с лунички. Даже мислех да избягам обратно, представяш ли си? Разбрах колко струва билетът, откраднах пари от нашите, отидох на автогарата. Но не ми продадоха билет. Сега можеш да си го купиш по интернет, но тогава трябваше да чакаш на опашка на касата. Там ме хвана един полицай и ме върна вкъщи. Страхувах се, че ще ми се карат, но татко толкова се гордееше с мен, каза, че съм истински мъж. Така и не се върнах. После срещнах майка ти и вече не исках да се връщам никъде.
И така – през целия път. На Ростислав му беше неспокойно. Никога не беше живял с чужд човек, никога не беше бил на село. Но най-много го тревожеше това, че баща му се държеше странно – никога не говореше толкова много, а след смъртта на Емилия почти не казваше и дума. Ростислав не можеше да разбере какво означава всичко това.
Мария се оказа много прилична на Константин – също толкова суха и мълчалива, с изправен гръб и светла коса, подстригана късо като на момче. Огледа Ростислав от глава до пети, свъси вежди в права линия и попита:
– Ще ядеш ли?
Нахрани ги с борш и пържени пирожки. Пирожките бяха с картофи и с яйца и лук. Ростислав не ядеше яйца, от тях му се повдигаше, но беше неудобно да остави недоизядена пирожка, затова се мъчеше да яде, като тайно вадеше плънката и я пускаше под масата. Надяваше се, че Мария има котка, която ще изяде яйцата от пода. Отдавна молеше Константин да му подари коте, но той казваше, че има алергия към котешка козина. Ростислав не разбираше съвсем какво е алергия, но се примири, че няма да има коте.
Мария също нямаше котка. Това Ростислав окончателно разбра на третия ден, след като беше претърсил всички ъгли в къщата ѝ. Можеше, разбира се, да я попита директно, но го беше срам. Изобщо не знаеше как да се държи с нея. Мария се обръщаше към него с такова безразличие, сякаш пред нея стоеше чайник, никога не се усмихваше и не го гледаше в очите.
Ростислав усещаше, че не ѝ е симпатичен, а и той самият не я харесваше особено. Понякога обаче му се искаше да я прегърне, да затвори очи и да си представи, че това е Емилия. Но, първо, тя миришеше съвсем различно и дори със затворени очи не можеше да ги сбърка. А второ, веднъж го направи – след като сънува кошмар, отиде при нея в стаята. Но Мария с железен глас му каза да се върне в леглото си и да не измисля – няма вещици и чудовища. И го нарече ревльо, когато се разплака. Върна се в стаята си, зави се през глава, скри ръцете и краката си под одеялото така, че да не стърчи и пръст, хвана кръстчето и започна да повтаря: „Мама е с мен, няма да ми се случи нищо лошо“. Така, без да усети, заспа.
Мария вечно беше недоволна от него.
– Какво чоплиш там? – попита го строго, когато Ростислав отново се опитваше да се отърве от плънката в пирожката с лук и яйца.
Събрал смелост, той си призна:
– Не обичам яйца.
– Защо?
– Не знам. Миришат гадно.
Мария поклати глава.
– Какви глупости, яйцата са много полезна храна – пълни са с белтъчини и витамини. Яж.
Ростислав усети как сълзите напират в очите му. Наведе глава колкото можеше по-ниско – само това оставаше, да го нарече пак ревльо.
Нямаше с какво да се занимава – книжките, които Константин му беше събрал, ги прочете бързо, бяха съвсем детски, като за детска градина. Мария му предложи да отиде да се запознае с другите момчета, и той отиде, но не се получи добре – едно от момчетата поиска телефона му, за да поиграе, а Ростислав отказа, и се сбиха. Повече не искаше да се запознава с никого.
– Ти си същият асоциален като баща си – промърмори Мария. – И той като дете вечно се биеше с всички.
– Не с всички. Само с тези, които се държат лошо.
– А ти самият добре ли се държиш? – възмути се Мария. – Телефонът е парче метал, толкова ли ти е жал да го дадеш на децата да поиграят? Трябва да се споделя. Върви и се извини!
– Няма!
– Казах ти, че трябва да се извиниш!
