…а колата ѝ, знаеш ли, никак не е лоша – дори Александър на Виолета няма такава, а той, между другото, е мъж, скъпа моя.
– Аха, и какво общо имам аз с това, че е мъж и че няма кола като моята? И жилище за семейството си не може да осигури – тъпчат се в една стая във вашия двустаен апартамент, ама деца правят добре.
И още не си спомена за работата ми – тя ми носи много достойни пари, макар че се скъсвам от работа като вол. Утре, например, трябва да ставам рано, така че приключваме този безсмислен разговор и отиваме по леглата.
– Гониш ме? – извика Мария.
– Не, защо пък? Можеш да пренощуваш у мен – имам стая за гости.
– Значи отказваш да помогнеш на сестра си?
– Отказвам.
– И Горан няма да вземеш с теб на море?
– Няма да го взема.
– Безсрамница.
– Да, цялата съм като теб.
– Кракът ми повече тук няма да стъпи!
– И слава богу.
– Ти… ти… и ти…
– Какво, мамо? Повече да не идвам? Та аз и без това не идвам при вас – последния път беше, когато мъжът ти ме изрита за яката, припомни ми кога беше това?
А, да… когато Ясмина беше на легло, а аз сама не можех да я вдигна. После повиках съседите – те ми помогнаха да я изкъпем. И за последния ѝ път те ми помогнаха да я подготвя – тя нямаше никого освен мен. Баща ми беше единствено дете.
И още нещо, мамо – май си забравила, че ме дадохте на майка ти, когато бях на шест. Нали пречех на Виолета да спи? Макар че аз имам друга версия – пречех на вашето семейно щастие. Напомнях ти за баща си, нали? А мъжът ти, като истински мъжкар, не можа да понася дете от предишния мъж, така ли?
А после, когато ти потрябва помощ с Виолета, любимата ти дъщеря, ме прати при бабата на татко – между другото, напълно непознат за мен човек.
И твоята майка, а моята уж баба, с лекота ме заведе в чужд апартамент като ненужна играчка. Не си спомняше, че има по-голяма внучка с години. А сега изведнъж се сетихте за Невена, защото трябва да се ходи на вилата – точно така.
Имах късмет, че моята истинска баба Ясмина стопли сърцето ми – на осем години то вече беше замръзнало, защото най-близкият ми човек – майка ми – ме беше предала.
– Какво говориш! Ти сама искаше да живееш при баба си!
– Сериозно ли, мамо? На теб самата не ти ли е смешно? Аз дори не знаех, че тя съществува, докато не ме дадохте на нея.
