— Имам резервни, — Калина огледа Милена с преценяващ поглед. — Тихомир ми разказа за разговора ви от вчера. Дойдох да изясним някои неща.
— Слушам ви, — Милена свали сакото си и седна срещу нея.
— Правите голяма грешка, — започна Калина. — Тихомир е талантлив специалист. Не бива да се разпилява по дребни позиции. А вие, като негова съпруга, сте длъжна да го подкрепяте в труден период.
— Осем месеца вече не е период, а начин на живот, — възрази Милена.
— Не ме прекъсвайте, — Калина стисна устни. — Отгледах прекрасен син. Умен, образован, с потенциал. И той заслужава жена, която да го цени, а не да брои всяка стотинка.
— Тоест смятате за нормално, че аз сама работя, сама се грижа за домакинството и издръжам и двете ви?
— Не се нуждая от издръжка! — възмути се Калина.
— Тогава защо получавате месечни преводи от Тихомир? — Милена извади телефона си. — Искате ли да ви покажа извлечението? За осем месеца — сто и двадесет хиляди лева. При положение че Тихомир не е изкарал и стотинка.
— Това е грижата на сина към майка си. Вие няма как да го разберете, имате други ценности.
— Моята ценност е семейство, в което и двамата партньори носят отговорност един за друг, — Милена се изправи. — А не моделът, който вие налагате на Тихомир.
— Какъв модел? — Калина също се изправи.
— Модел, в който мъжът е вечно дете, което жените трябва да обслужват. Първо майката, после съпругата. И двете трябва да мълчат и да не задават въпроси.
— Нямате право да говорите така!
— Имам. Защото ми писна от този театър на абсурда. Тихомир е възрастен мъж, но се държи като разглезен тийнейджър. А вие го поощрявате.
— Аз защитавам сина си от такава… такава…
— Казвайте го. От такава меркантилна съпруга? — Милена се усмихна леко. — Знаете ли, днес получих повишение. Ще печеля достатъчно, за да живея комфортно сама. Без мъж-паразит и свекърва, която смята това за нормално.
— Заплашвате с развод?
— Констатирам факт. Ако Тихомир не се промени, ще подам молба за развод. И повярвайте, ще ми олекне.
Калина мълчаливо събра нещата си и се насочи към изхода. На вратата се обърна:
— Ще съжалявате. Такъв мъж като моя Тихомир няма да намерите отново.
— И слава богу, — промърмори Милена, затваряйки вратата след нея.
Следващите дни преминаха в странна тишина. Тихомир не звънеше, не пишеше, не се прибираше у дома. Милена се съсредоточи върху работата си, стараейки се да не мисли за семейните проблеми.
В петък вечерта се чу звън на вратата. На прага стоеше Тихомир с малка чанта с вещи.
— Може ли да вляза? — попита тихо той.
— Разбира се, това си е и твой дом, — Милена отстъпи встрани.
Седнаха в хола. Тихомир изглеждаше изтощен и смачкан.
— Много мислих тези дни, — започна той. — И разбрах, че в много неща си права. Наистина се застоях без работа.
Милена мълчеше, давайки му възможност да се изкаже.
— Мама смята, че трябва да чакам идеалната оферта. Но идеалното не съществува, нали? А докато чакам, ти се скъсваш сама.
— Радвам се, че го осъзна, — Милена кимна. — И какво следва?
— Кандидатствах по няколко обяви. Не са топ позиции, но със стабилна заплата. За понеделник имам вече две интервюта.
— Това е добро начало.
— И още нещо… Говорих с мама. Казах ѝ, че повече няма да ѝ превеждам пари, докато не започна да печеля сам. Обиди се, но това си е неин проблем.
Милена го погледна изненадано. Наистина ли се беше осмелил да се противопостави на майка си?
— А какво стана с „синът трябва да се грижи за майка си“?
— Трябва. Но не за сметка на съпругата си. Ти беше права — мама е добре осигурена. Просто аз свикнах да прехвърлям всички финансови отговорности върху теб.
— Тихомир, получих повишение, — Милена реши да сподели новината. — Вече съм старши мениджър проекти.
— Наистина? Това е страхотно! — той се зарадва искрено. — Браво, заслужи го.
— Но това не означава, че съм готова отново да тегля всичко сама, — предупреди тя. — Имам нужда от партньор, не от издържан.
— Разбирам. И ще се постарая да бъда такъв. Дай ми шанс да поправя всичко.
Милена го гледаше, опитвайки се да разбере дали е искрен. Годините съвместен живот я бяха научили да разчита настроенията му.
— Добре. Но условията остават същите. Един месец за намиране на работа. И никакви пари за майка ти, докато не стъпим на крака.
— Съгласен, — Тихомир протегна ръка. — Мир?
— Ще видим, — Милена стисна ръката му. — Действията са по-важни от думите.
В понеделник Тихомир наистина отиде на интервюта. Едното не мина успешно — търсеха специалист с друг опит. Но другото се оказа обещаващо.
