— Милена, пак си забравила да преведеш пари на картата на Калина! — гласът на Тихомир прозвуча обвинително, още щом тя прекрачи прага на апартамента след десетчасов работен ден.
Милена застина, докато събуваше обувките си. Ключовете в ръцете ѝ трепереха от умора, а сега и от раздразнение.
— Не съм забравила. Умишлено не преведох, — изправи се тя и погледна съпруга си, който стоеше на вратата на хола с недоволно изражение.
— Как така не си превела? Мама чакаше тези пари! Има да плаща сметки за комунални услуги!
— Майка ти има собствена пенсия, спестявания и апартамент, който отдава под наем. А ние имаме кредит за колата, който ти взе, докато още работеше, — Милена мина покрай него към кухнята. — И вече осем месеца аз сама го изплащам.
— Пак започваш! — Тихомир тръгна след нея. — Обяснявал съм ти хиляда пъти: сега има криза в моята сфера. Няма смисъл да се хващам на първата срещната позиция за жълти стотинки. Трябва да изчакам достойно предложение.
Милена отвори хладилника и въздъхна уморено — беше почти празен.
— Дори не си отишъл до магазина? — обърна се тя към мъжа си. — Сутринта ти оставих списък и пари.
— Имах онлайн интервю, — сви рамене Тихомир. — После разговор с момчетата от старата ми фирма. Не успях.
— Но си успял да се обадиш на майка си и да се оплачеш, че не съм ѝ превела петнадесет хиляди, — Милена извади от чантата си торба с храна, купена по пътя към вкъщи. — Знаеш ли какво? Изморих се. Физически и психически. Работя сама, готвя сама, чистя сама, а ти само критикуваш и защитаваш майка си.
— Не драматизирай, — Тихомир седна на масата, очаквайки жена му да приготви вечерята. — Това е временно. Щом намеря работа с нормална заплата, всичко ще се оправи.
— Кога? — Милена се обърна рязко. — След месец? След година? Или когато съвсем рухна, работейки като проектен мениджър в рекламна агенция и допълнително на свободна практика вечер?
— Ти сама избра тази допълнителна работа, — отвърна Тихомир. — Никой не те е карал.
— А как иначе да плащам за твоята кола, нашия нает апартамент и да издържам майка ти? — Милена започна да реже зеленчуци за салата. — Заплатата ми стига само за основните разходи.
— Първо, това е нашата кола. Второ, на мама наистина ѝ трябва помощ. Тя ме е отгледала сама и не мога да я изоставя.
— Калина те е отгледала преди тридесет и пет години! — не издържа Милена. — Сега е на шестдесет и две, работи като счетоводител на половин щат, получава пенсия и отдава стая в тристайния си апартамент. Доходите ѝ са по-високи от моите!
— Откъде знаеш за стаята? — Тихомир се намръщи.
— Случайно видях обявата в сайт за наеми. Разпознах адреса и снимките, — Милена постави пред него чиния със салата. — Двадесет и пет хиляди на месец получава само от отдаването на една стая. И това е извън пенсията и заплатата ѝ.
— Следиш майка ми? — възмути се Тихомир.
— Опитвам се да разбера защо трябва да ѝ помагаме, когато самите ние едва свързваме двата края! — Милена седна срещу него. — И защо ти вече осем месеца стоиш вкъщи, отказвайки всички предложения за работа, защото били „недостойни“.
— Защото съм професионалист с десетгодишен опит! Няма да работя за шестдесет хиляди, когато на предишното място получавах сто и петдесет!
— На предишното място, откъдето те уволниха при съкращения, — напомни Милена. — Оттогава минаха осем месеца. За това време можеше да намериш десет нови места.
— Мама е права, — Тихомир отмести чинията. — Не ме подкрепяш. Вместо да вярваш в мен, само ме упрекваш.
— Майка ти изобщо смята, че си се оженил за грешната жена, — Милена стана от масата. — Повтаря го при всяка среща. Според нея нормалната съпруга трябва да издържа мъжа си и да не задава въпроси.
— Тя просто се тревожи за мен.
— А кой се тревожи за мен? — гласът на Милена трепна. — Кой ме пита как се чувствам? Дали се наспивам, когато работя до полунощ? Дали имам сили?
Тихомир мълчеше, гледайки встрани.
— Именно, — Милена взе чантата си. — Ще изляза да се поразходя. Имам нужда от въздух и да помисля.
Излизайки на улицата, Милена извади телефона си и набра номера на приятелката си.
— Елена? Може ли да мина през теб? Имам нужда да си излея душата.
След половин час тя седеше в кухнята на Елена, държейки чаша чай в ръце.
— Не мога повече, — поклати глава Милена. — Осем месеца нося всичко сама. А той само критикува и защитава майка си.
— А тази майчица? Наистина ли има нужда от помощ? — Елена погледна внимателно приятелката си.
— Именно в това е проблемът — няма! Разбрах, че отдава стая, работи и получава прилична пенсия.
