— Тук е — каза сухо Даниела.
— Къде? Трябва ми точно. Знаете ли къде точно?
— Точно — на леглото. Спи.
Даниела я поведе към спалнята и ѝ показа момиченцето. Щом го видя, тя зяпна, свлече се на килима и се разрида. Раменете ѝ се тресяха. Наложи се да я вдигнат, да ѝ дадат вода и капки, после чай в кухнята.
— Яж. И отхапи малко шоколад, че ще ми припаднеш тук — Даниела знаеше какво да прави.
През хлиповете момичето прошепна: Даниела не беше съобщила никъде?
— Вече мислех, че ще ми отнемат родителските права… Благодаря… Обърках се…
Момичето се казваше Магдалена, а бебето — Изабела.
Историята — съвсем проста. А умът на Магдалена — наивен, млад, като салатен лист.
Миналото лято се влюби. Кирил, местно момче, студент. В апартамент №21 Магдалена беше само веднъж — с Кирил. Първоначално не отричаше детето, обещаваше да се ожени, уверяваше, че майка му ще помогне.
След Нова година изчезна. Телефонът — блокиран.
Магдалена знаеше, че е учил в местния университет, а после разбра: преместил се в София в същата специалност. Нито телефон, нито адрес някой ѝ даде.
У дома — баща и мащеха в далечно село. Мащехата — може би щеше да омекне. А бащата я нарече уличница, на практика я изгони и каза, че повече пари няма да ѝ дава.
Магдалена остана бременна в общежитието. Малко ѝ помагаше леля ѝ — сестрата на родната ѝ майка. Но и тя не можеше да се справи. Магдалена учеше, стараеше се: от дете мечтаеше за медицина.
Роди в Пловдив. Обратно в общежитието — невъзможно. Живя при приятелка няколко седмици. Много искаше да вземе сесията, за да премине в последен курс. Ученето ѝ вървеше добре.
Но съдбата не чака дълго: намеква, намеква — и после шамар по челото.
Всичко се срина изведнъж: приятелката я помоли да си тръгне, парите свършиха, на изпит не можеш да отидеш — детето е в ръцете ти. В мрежата — снимка на Кирил, прегръщащ друга.
И Магдалена си спомни обещанията му за „мама ще помогне“. Вцепенена, тръгна към апартамент №21.
Остави детето, хукна към автобуса, плачейки и без да гледа наоколо. Вечерта зубри предмета, опитвайки се да не мисли. През нощта — сълзи.
Сутринта написа коментар на Кирил: че ще вземе детето след сесията. И тогава се оказа: той никога не бил чувал от майка си за никакво дете.
Магдалена скочи и хукна — както си беше. Мислеше, че го е оставила временно при родната баба му, а се оказало — в чужди ръце.
Просто объркала блока: при Кирил бил същият девететажен блок в съседния двор, също апартамент №21.
— Видях майка му на снимки — хлипаше Магдалена. — Ама сте еднакви: прическата, обеците… Боже мой, какво направих!
— Знаеш ли какво казват: най-голямата глупост е да създадеш шедьовър и да се откажеш от авторството му — тихо каза Даниела. — Гледах твоята Изабела и си мислех: как може майка да се откаже от такова съкровище? Добре че се върна. А сега какво? При Кирил ли ще ходиш? При майка му?
— Не-е-е… — поклати глава Магдалена. — За едно денонощие щях да полудея. Не спах цяла нощ, търсех Изабела с ръце насън, гърдите ме болят… Ще се върна в общежитието. А после… ще видим. Подведох ви… Сигурно много сте преживели?
— Ако трябва да съм честна – да. Помислих си за сина ми все пак… А той има семейство… Уплаших се… И още нещо – с приятелката ми трябва да се извиним на съседа Кирил! Ох! – Даниела се засмя и закри лицето си с длани – Какви ги надробихме!
Разказа ѝ цветущо за визитата при съседа. Дори Магдалена се усмихна.
— Стана несправедливо. Позволете аз лично да отида при него и да се извиня – ще кажа просто, че е станала грешка.
— Къде такава? Очите ти са подпухнали! И изобщо… Магдалена… остани у мен тази вечер. Живея сама. И… — Даниела замълча за миг – синът ми отдавна ме навиваше да давам стая под наем… Премести се тук.
— При вас? Не мога… Пари нямам. Ще ме изтърпят още малко в общежитието – аз с Изабела ще изляза поне в коридора вечерите, за да не пречим на момичетата – всички имат изпити… После ще отида при леля ми… Може би няма да ме изгони – говореше Магдалена без особена увереност.
— Ще останеш! Поне за месец! После ще решим! Кога е изпитът?
— Другиден… Но…
— Чудесно! Хайде в спалнята!
Магдалена се отпусна във фотьойла, а Даниела извади чаршафи и одеяло.
— Утре съм на работа. Ти остани с Изабела и учи спокойно! Днес иди до вас за учебниците и вещите ти! В хладилника има какво да похапнеш! Малката спи много напоследък! Купих адаптирано мляко! Макар че… ти можеш още сама…
Даниела погледна – Магдалена вече спеше. До нея на леглото – дъщеря ѝ.
— Елица? Привет… – прошепна Даниела по телефона – Не е детето на Димитър… Той звънна… И не е това от съседния апартамент… Слушай! Тя е тук при мен… Спят… Да… Върнала се е… Да я гоня ли? Не… Ще я задържа… Да-да-да!… Недей крещи!… Колко добре само че не звъннах в полицията!
Кърмата ѝ беше останала. Сесията Магдалена изкара със „добър“ и „отличен“. Сега по-често тя тичаше до майката на Даниела – онзи пети етаж…
И което беше удивително – приемаше майчинските ѝ съвети без възражения:
— Все пак тя има пресни знания! Умно момиче!
След сесията Магдалена започна работа. По стари връзки Даниела ѝ уреди смени като санитар във „Спешната помощ“. Умното момиче често питаше Даниела за мнение: медицината действително я увличаше.
А съседът Кирил внезапно осъзнал колко належащ курс инжекции има баба му…
Правеше ги Магдалена.
Есен идваше вече когато тя окончателно се премести един етаж нагоре – при бабата на Кирил – с багажа и Изабела: лекуваше бабата; лекуваше своето разочарование от вечната любов; преписваше житейския сценарий начисто – със стегнат почерк и увереност в себе си.
