Пауза повисна.
— Дете? — очите на момчето се изцъклиха. — Не е мое.
— А на кого тогава? Във входа само ти си Кирил, — настояваше Елица.
— Нямам деца, — поклати глава той.
— Това тепърва трябва да се докаже. По грешка ѝ донесли бебето — объркали апартаментите, така си мислим.
— Почакай, Ели, — Даниела се колебаеше. — Ще обясня: аз съм от четвъртия етаж. Сутринта някакво момиче ми остави бебе, каза: това е детето на Кирил, и избяга. У нас няма никакви Кириловци. Решихме, че е объркала етажа.
— И аз какво общо имам? — момчето потупа с пръст по гърдите си.
— Не искаш да признаеш, така ли? — кипна Елица.
— Какво да призная? — още не схващаше той.
— Ела да ти покажем, — подкани го Елица.
Даниела попита по-меко:
— Кажи, нямал ли си… връзка… в края на миналото лято?
— Връзка? Ъ… Не. Интернет ми стига, — усмихна се той. — Как се казва момичето?
— Не знам. Не се представи… Май сме сбъркали. Извинявай, — Даниела дръпна Елица към стълбите.
— Почакайте! Мога да помогна, нали съм блогър и айти специалист. Можем да пуснем пост: „търси се майката (или бащата)“, снимка на детето, възраст…
— Не, не, благодаря, — Даниела размаха ръце. Все още се страхуваше за момиченцето и знаеше: по закон трябва да се обади на 112, а не да пуска постове.
— Жалко. Но ако нещо — почти винаги съм си вкъщи, — въздъхна той.
— Ех, тази младеж, — поклати глава Елица. — Не им се налага да ходят на работа. Как мислиш, лъже ли?
— Прилича на „домошар-компютърен гений“. Не изглежда като женкар.
Обаждане от Димитър така и не дойде — беше извън обхват. Даниела се обади на Росица:
— Ох, мамо, завъртя се денят! Стешу е на басейн, Ярослав днес ми каза, че му трябвала нова екипировка за футбол. Обикалям по обяви. А сега точно Димитър се обади. Луд ден!
Ако Росица знаеше какъв ден има Даниела…
„Утре ще се обадя в полицията!“
Но щом легна и затвори очи — отново изплува погледът на онова момиче: безизходица, страх и надежда. Какво я чака, ако Даниела се обади?
Нощта беше тежка: Даниела подскачаше при всеки шум, носеше момиченцето на ръце, приготвяше мляко. Към сутринта и двете заспаха изтощени.
Събуди ги обаждане от майка ѝ:
— Как е кракът? Ще дойдеш ли?
Даниела погледна през прозореца, после към детето:
— Ще дойда.
— Купи круши, и още…
Децата имат нужда от въздух. Даниела направи от шал носилка-люлка, с истинско майчино удоволствие преоблече момиченцето — дрешките ѝ бяха почти нови, симпатични. Излязоха до магазина. Даже ѝ хареса — вече не беше сама. Но… пети етаж.
— Това какво е? — майка ѝ ококори очи.
— Не „какво“, а „кой“. Дръж торбите, — Даниела влезе в стаята, за да сложи бебето да спи и да поседне.
— Откъде?
— Иванка ме помоли да погледам внучката ѝ. Тя е в салона, а аз — само за час.
— А кракът?
— Вече мина.
Гледаха я заедно. И нито едно от обичайните „каталози на болежки“ днес.
— Виж как се хваща за пръста! А как се казва?
— Не попитах. За час я взех — и не попитах.
— Ех, ти! Как така без име? — смъмри я майка ѝ.
На връщане Даниела сериозно обмисляше какво име да даде на момиченцето, сякаш се опитваше да отгатне как го е нарекла майка му.
Вкъщи — съобщение: абонатът е в мрежата! Синът ѝ!
Даниела веднага набра Димитър и объркано, на един дъх, му разказа всичко.
— Какво? Мамо, какво говориш? Аз съм женен, — смая се той.
— Но детето го донесоха при мен, разбираш ли? И си помислих — дали пък „Кирил“ не си ти…
— Мамо, аз съм Димитър. Ти така си ме кръстила. Това е някаква грешка. Обади се веднага в полицията. Ако искаш — аз ще се обадя.
— Не, не, сама ще го направя. Просто беше гладна, излязохме на разходка, взех нова кутия със смес… Сега…
— Мамо! В полицията! Веднага! Притеснявам се за теб.
— Не се тревожи. Преувеличих… Момиченцето е толкова сладко…
— Трябваше тогава да запишеш Филип на твоя адрес — щеше да внимаваш да не се забъркваш в приключения…
— Глупости! Днес ще уредя всичко. Елица ми помага.
— Не днес, а сега. Обади се!
Даниела не го послуша. Момиченцето огладня, пелената — също. Първо задълженията… после ще се обади на Елица — и…
Ох! Ще трябва да върне момиченцето. Но къде? Вероятно ще я заведат в детската поликлиника, може би в инфекциозното. В кое? От работата си Даниела познаваше болниците и прехвърляше варианти, уверена, че никъде няма да ѝ е по-добре, отколкото при нея.
Но утре ѝ предстои 24-часово дежурство. А това е наказуемо: да държиш чуждо дете и да не съобщиш никъде…
Тук синът ѝ беше прав.
Даниела приключи с грижите и, изтощена, задряма до топлото мъничко телце — заспаха почти едновременно.
Събуди ги настойчив звън.
Даниела внимателно освободи ръката си изпод момиченцето, погледна през шпионката — и се вцепени. Отвори.
— Къде е тя? Къде я дадохте? Защо не казахте веднага? — на прага стоеше същото момиче. Дишаше тежко, погледът ѝ беше трескав, облечена само с тениска и шорти, въпреки хладното време. Косата ѝ разрошена.
— Какво значи „не казахте веднага“? — Даниела още не беше напълно будна.
— Че не сте вие! — изстреля момичето.
— Може би защото точно аз съм, — повдигна вежда Даниела. — А вие избягахте прекалено бързо.
— Добре… Но вие знаете къде е, нали? Знаете? — в очите ѝ — молба.
„Не може да не знаете. Знаете!“
— Влезте, — отстъпи Даниела.
Момичето пристъпи, надявайки се да чуе адрес, накъде да тича. Очакваше.
— Тя е тук, — сухо каза Даниела.
