— Защо не вдигаш телефона? — майка ѝ.
— Ами така… Мамо, какво искаше?
— В магазина ли си вече?
— Още не.
— Щях да искам круши… Но не като миналия път — онези, дето преди това взимаше.
— Добре, мамо.
— Помниш ли кои?
— Ще си спомня.
— С тънък връх и с тъмночервена страна. И да са меки…
Малката мърдаше в ръцете ѝ и скимтеше.
— Разбрах, мамо… — Даниела прекъсна разговора.
Полюшна момиченцето, прочете пропорциите на адаптираното мляко от кутията.
Но трябваше нещо да реши!
Димитър!
„Краят на май… Значи…“ Даниела пресметна месеците.
Точно така: през август беше в командировка в Боровец. Представил се като Кирил? Нима е паднал чак до такава лъжа?
Ако е бил лек курортен флирт — можеше и да скрие името си. Мъжете са способни на това. А тя, майка му, вижда в него само доброто.
Капка — върху китката. Горещо. Под струята студена вода.
Лявата ѝ ръка вече се беше изморила да държи детето. Отвикнала е. Преди носеше и девет килограма на ръце…
Какво прави? Може би трябва да се обади на 112. Но съмненията я задушаваха.
Ами ако това е дете на Димитър? Даниела се вгледа в момиченцето. Приличаше малко на внучката Пенка.
И какво тогава? Скандал. Росица няма да прости такова нещо. А децата?
— Дръж, мъничка. Браво на теб…
Момиченцето жадно засмука шишето, сумтеше, присвиваше очички от удоволствие. Даниела се загледа и се умили: какво съкровище! Явно ѝ липсваха бебета.
Когато малката заспа, Даниела внимателно я положи на дивана и се обади на сина си. Номерът беше извън обхват.
Лоша работа…
Даниела реши да печели време. Не ѝ се искаше да излага сина си. А и се надяваше: момичето ще размисли и ще се върне. Не изглеждаше асоциална — обикновена слабичка студентка.
На майка си — нищо да не казва. Нейните „охи-ахи“ и мрачни сценарии сега не ѝ трябваха.
Даниела се обади на внука Ярослав — по-големия. Той каза, че баща му е заминал да прокарва някакви газови тръби в „пограничен“ район, няма връзка; ще се върне чак вдругиден. Но вечер звъни на майка си — всичко било наред.
— Можехте поне мен да уведомите! — промърмори Даниела, осъзнавайки, че синът ѝ и без това е все в път, и не е длъжен да ѝ докладва всеки маршрут. Но сега отчаяно ѝ се искаше да поговори — и си изпусна нервите.
Обади се на снаха си Росица, помоли я да предаде на Димитър да се свърже с нея.
— Нещо се е случило? — заподозря Росица.
— Не. Просто много чакам да ми се обади. Моля те, Роси…
Росица обеща.
Даниела веднага излъга майка си:
— Мам, изкълчих си крака, няма да дойда днес. Имаш борш, имаш и хляб.
Майка ѝ охкаше, разпитваше, заплашваше, че сама ще дойде (ама петия етаж!), тревожеше се и ѝ звъня четири пъти.
Даниела въздъхна, свали белите панталони, облече домашна рокля, седна до момиченцето и започна да разплита мислите си.
Да, умът ѝ се замъгли, когато прие това дете. Но и на прага оставят бебета — можеше да е и по-лошо.
Какво ѝ пречи сега да се обади в полицията и да предаде детето?
Първо, страх за сина ѝ — дори и да не е Кирил. Ами ако все пак е негово дете? Второ, не ѝ се искаше да ходи и да обяснява. Трето, в очите на онова момиче имаше такава смесица от отчаяние, гняв и увереност в правотата си, че сърцето ѝ се сви.
Нужен ѝ беше съвет. Кой, ако не стара приятелка?
— Елице, ще паднеш — подхвърлиха ми дете…
Елица не падна. Разсъждаваше хладнокръвно, като Шерлок Холмс, обеща да мине след работа.
— Без паника, ще го разнищим. Важното е да не направим глупости.
— Мислиш, да не се обаждам в полицията?
— Почакай. Ще намерим Кирил.
— Какъв Кирил?
— Бащата на детето. Имате ли Кирил във входа?
— Откъде да знам? Тук има над петдесет апартамента, девет етажа. Може да е объркала етажа?
— Възможно. Но и Димитър може да е направил някоя глупост. Свържи се с него.
Денят мина в грижи за момиченцето. Даниела влезе в интернет да си припомни интервалите за хранене, но потъна в съвети и започна да ги изпълнява: масаж, „стълбичка“, къпане, крем, дори песничка ѝ изпя.
— Как е кракът? Утре ще дойдеш ли? — звъня майка ѝ.
Даниела я увери, че утре всичко ще се уреди и ще мине.
Към вечерта Елица дойде и започна „разследване“. Прегледа внимателно вещите на детето и тръгна по съседите. За бебето не спомена — измисли история за „писмо до Кирил“.
— Имам нещо! — тресна вратата.
— По-тихо, малката тъкмо заспа…
— Аа, толкова малки спят дълбоко — надникна Елица, и разбира се, момиченцето се събуди и заплака. — Намерих го! — вече шепнешком.
На шестия етаж, в същото дясно крило, живееше Кирил, отговарящ на всички параметри.
— Сигурна съм: просто е объркала етажа — прошепна възбудено Елица. — Хайде!
— Къде?
— Как къде? Да разберем. При Кирил.
— А ако отрече?
— Ще го притиснем — ще си признае.
— Елице, глупаво е. Ще се изтърсим и той ще ни помисли за луди.
— Искаш ли да разбереш истината или?..
Даниела — искаше. Успокоиха момиченцето. Не взеха асансьора, тихо се качиха. Натиснаха звънеца.
— Кой е там? — старчески глас.
— Търсим Кирил — отвърна Елица.
Вратата отвори дребна прегърбена старица, погледна строго, обърна се към стаите:
— Кириле! Пак тебе търсят…
Елица пристъпи в тъмния коридор, Даниела остана на прага. Показа се мъж с измачкан вид, нисък, набит, с брадичка.
— Здравейте. За таблета ли сте?
— Таблета? Не. Друго е — Елица кимна към Даниела. — У нея случайно се озова вашето дете.
