Това се случи в Пловдив съвсем наскоро, в поддържан апартамент на четвъртия етаж в девететажен блок. Там живееше самотна, но все още работеща пенсионерка на име Даниела.
Животът ѝ течеше спокойно и предвидимо: пенсия, смени, редки срещи с приятелки, пътувания до внуците във Варна и помощ за майка ѝ, която живееше отделно.
Този ден не се отличаваше с нищо особено.
Сутринта Даниела се обади на майка си, за да провери как се чувства.
Почивен ден. Макар и пенсионерка, Даниела работеше на смени „ден на три“ в частна клиника — отговаряше на обаждания и записваше пациенти.
А днес… Какво днес? Да сготви нещо и да отиде при майка си — нейният ежедневен ритуал. Ако трябва да сме честни, вече ѝ беше омръзнало: въздишаш, обръщаш очи и тръгваш.
Разстоянието — два двора, нищо работа. И с готвенето нямаше проблем: у майка ѝ беше останал вчерашният борш и някаква печива. Само че петият етаж без асансьор — ех!
И тези безкрайни оплаквания на майка ѝ… Да слуша списъка със стадии и пикове на болка ту в едно, ту в друго място беше изтощително. Съвети не се искаха: диагнозите на майка ѝ бяха безброй, всичко беше преработено, преписано и допълнено с житейската мъдрост на съседките и телевизионните „всезнаещи“ доктори.
Думите на дъщеря ѝ се отхвърляха като „непрофесионални“ — „Какво разбираш ти, ти само скалпели си подавала.“ И това при положение, че Даниела почти четиридесет години беше работила като операционна сестра в сериозна клиника.
— Разбираш ти… Кой скалпел да подам? — понякога я прекъсваше майка ѝ.
Добре. Ден като ден.
По пътя към майка си трябваше да мине през магазина. Даниела остави торбата с боклука до вратата, приближи се до огледалото и леко освежи грима си. За жена над шейсет изглеждаше много добре: леки „пачи крак“, миловидно лице, къса прическа със светлопепеляви коси, големи обеци. Бузите — съвсем леко отпуснати.
„Ръжен хляб да взема за мама и масло“, мислеше си тя, докато очертаваше устните си с молив. В този момент се разнесе звън.
Имаше домофон, така че не се очакваха случайни гости. Може би съседката леля Христина — Даниела понякога я канеше на чай.
Даниела, все още държейки червилото, отключи вратата.
На прага — руса девойка с опашка, в раирана тениска, дълга тъмна жилетка и дънки, с раница на гърба. После Даниела щеше да си спомни детайлите, а сега видя само лицето на момичето и вързопче в кафяво одеяло — бебе.
Присвити очи, напрегнати скули, дълбоко вдишване, крачка напред, подадено одеяло и кратко:
— Това е за вас!
По инерция Даниела пое детето — червилото още в ръката ѝ. Почувства тежестта, погледна надолу… Господи, това наистина е бебе!
Докато вдигна очи — момичето вече слизаше по стълбите.
Даниела излезе на площадката, все още не разбирайки защо ѝ връчиха дете.
— Това е детето на Кирил, а аз трябва да уча!… — подрънкваха по стъпалата маратонките ѝ.
Долу се хлопна вратата.
И това беше всичко…
Даниела постоя още малко, изчака — ами ако се върне? После се прибра в антрето, погледна торбата и по някаква причина си помисли: „Да не забравя боклука, като тръгна към мама.“
До нейната торба се беше появила чужда — кога успя да я остави?
И чак тогава студ премина по гърба ѝ.
О, Господи! Това е живо дете! И какво каза тя? „Детето на Кирил“?
Наистина ли — Кирил?
Даниела, държейки бебето, влезе в хола и седна на дивана. Да, момичето каза „Кирил“.
Какъв Кирил?
Даниела има само един син — Димитър. Женен, Даниела има две внучета, живеят във Варна, а тя — в Пловдив.
Съпругът на Даниела почина преди пет години; казваше се Марио.
Нищо не се връзва… И тогава бебето в ръцете ѝ помръдна.
Даниела внимателно положи момиченцето на дивана, разви одеялцето: бежов трикотажен комплект, мъничко момиченце с биберон-жабка. На не повече от месец.
— Хайде, мъничка… — Даниела погали топлото ѝ челце. Момиченцето засмука устнички и отново задряма.
Отговорите очевидно се криеха в чуждата торба. Вътре — две шишета, бурканче с адаптирано мляко, пакет пелени и бебешки дрешки.
Част от съзнанието ѝ все още се надяваше: ей сега ще звъннат на вратата — момичето ще се върне, ще си вземе детето, ще се извини, и денят отново ще стане обикновен: боклук, магазин, мама…
Даниела дори довърши грима си и от време на време надничаше през прозореца — не идва ли?
Къде е тя? Какво безобразие!
След известно време момиченцето се размърда. Даниела застина над нея: това не е нейното дете — може ли да го съблича, да го храни? Има ли право? Връщаше се към прозореца, чакаше…
Но се наложи да свали костюмчето. Под него — ританки и ризка.
Момиченце.
Страхът от отговорността се стовари като тежко одеяло. Детето беше изоставено.
Кирил… Кирил…
Ами ако…?
Димитър някога обичаше да флиртува. Колко пъти Даниела го беше укорявала за безкрайните му връзки. Понякога дори водеше момичета у дома. Но всичко това беше в миналото — преди сватбата. Сега изглеждаше като примерен съпруг. Да, затрупан с бизнес и ангажименти, но кой ли не е? Наскоро изплатиха ипотеката, смениха колата, децата растат…
— Хайде, миличка… не плачи, сега ще сменим, — мърмореше Даниела, ловко сменяйки пелената и обличайки ританките.
Не е възможно майката на детето да е способна на това?
Ръцете ѝ помнеха: взе попискиващото момиченце и отиде в кухнята да приготви мляко.
Звънна телефонът. Даниела някак успя да отговори с една ръка.
