— Мамо, а защо съм такъв? — попита той една вечер.
— Не като всички. Куцам.
Надежда го прегърна по-силно.
— Знаеш ли, дълго време мислех, че и аз не съм като всички. Че нещо не е наред с мен, защото нямах деца. А после разбрах — ние с теб се намерихме именно защото сме специални.
— Обикновените деца отиват при обикновени майки. А специалните деца — при специални майки. Ние с теб си подхождаме.
— Значи е добре, че не сте могли да имате свое дете?
— Значи всичко се е случило точно така, както е трябвало да се случи.
След година живот с Николай, Надежда осъзна, че се е променила напълно. Майчинството я беше научило на търпение, мъдрост и умението да жертва себе си. Работата остана на заден план — най-важното стана благополучието на сина ѝ.
И Николай се промени. Стана по-отворен, започна да дружи със съучениците си, записа се в шахматен клуб. Резултатите му в училище се подобриха, макар физическото му развитие все още да изоставаше.
— Мамо, съжаляваш ли, че ме взе? — попита той веднъж на вечеря.
— Нито за секунда — отговори Надежда. — А ти съжаляваш ли, че дойде с мен?
— Не. Ти си най-добрата майка на света. Даже по-добра от истинската.
— Аз съм истинската.
— Да — усмихна се Николай. — Вече го знам със сигурност.
Една вечер звънна звънецът на вратата. На прага стоеше Александър — остарял и уморен.
— Надежда, трябва да поговорим.
Николай надникна от стаята си и огледа внимателно госта.
— Това… бившият ми съпруг е. Николай, върви да си пишеш домашните.
Момчето я послуша, но остави вратата леко открехната.
— Как си? — попита неловко Александър.
— Разделихме се с Анна. Оказа се, че бременността и детето не са едно и също нещо. Тя искаше да играе с кукли, а не да възпитава човек.
— Надежда… бях глупак. Сега го разбирам. Ще ми простиш ли?
— Не ти се сърдя вече.
— Но не можем ли пак да бъдем заедно?
Надежда погледна към детската стая, където Николай уж учеше уроци.
— Александър… животът ми напълно се промени. Имам син. Той е най-важният за мен на този свят.
— Готов съм да го приема…
— Не си готов — поклати глава Надежда. — Теб те привличат младите жени и здравите деца. А аз вече имам всичко необходимо в живота си.
След като той си тръгна, Николай излезе от стаята си:
— Мамо… обичала ли си го?
— Сега обичам теб. И това ми стига напълно.
Николай я прегърна силно и Надежда разбра: казва истината. Майчинската любов бе по-силна и по-дълбока от романтичната – тя изпълваше живота със смисъл така както нищо друго не можеше да го направи.
Минаха още две години. Николай навърши дванадесет и започна седми клас. Физически все още се различаваше от връстниците си, но това вече не беше основният проблем – много по-важно беше друго: той беше сред най-добрите ученици в класа и печелеше олимпиади по математика и литература.
– Мамо… когато порасна ще ти липсвам ли? – попита веднъж вечерта той.
– Разбира се! Но ще се гордея с теб.
– А аз ще се грижа за теб така както ти винаги си се грижила за мен.
– Ти вече го правиш – всеки ден.
– Правиш ме щастлива само с това… че те има!
Надежда гледаше към своя син – почти тийнейджър вече: умен, добър и целенасочен – и разбираше ясно: за нищо не съжаляваше! Да – тя не го бе родила сама; Да – осиновила го бе сравнително късно… Но какво значение имаше това?
Майчинството бе дошло при нея нито когато го бе планирала… нито както бе мечтала… Но то дойде точно тогава когато трябваше – както за него… така и за самата нея!
Късно дете… мислеше тя… Но не закъсняло! Дошло навреме!
И когато Николай заспиваше вечерта до нея… тя галеше главата му нежно и шепнеше:
– Благодаря ти синко! Че ме направи майка…
– Благодаря ти мамо! Че стана моята майка…
И в тези мигове Надежда знаеше със сигурност: всичко в живота ѝ бе станало точно така както трябваше! Просто понякога чудесата идват под друга форма от тази която очакваме…
Благодарим ви много за харесванията, коментарите и абонамента!!!
Ще ви бъде интересно: Статии и видеа без реклами
