— А-а, ясно. — Николай кимна. — Искате да ме осиновите. Само предупреждавам — труден съм. И болен. По-добре вземете някой друг.
Детската горчивина в гласа му прониза Надежда.
— „Двамата капитани“ от Борис. Втори път вече я чета. Хубава книга за това как трябва да се бориш и търсиш.
— И на мен ми харесва тази книга.
Николай леко се оживи.
— Наистина ли? А коя е любимата ви част?
Говориха половин час. Момчето беше наистина умно и начетено за възрастта си. Но зад всяка негова дума се усещаше защитна стена — явно беше свикнал възрастните да изчезват от живота му.
— Трябва да тръгвам — каза накрая Надежда. — Но ще дойда пак, ако може.
— Защо? — отново попита Николай. — Така или иначе ще се откажете, както всички останали.
През следващите два месеца Надежда идваше в дома за деца всяка събота и неделя. В началото Николай беше предпазлив, отговаряше с по една дума, не допускаше никого до себе си. Но постепенно започна да се отпуска.
Оказа се, че обожава книги, умее да играе шах и мечтае да стане учен. Също така стана ясно, че има остър език и силно чувство за справедливост — яростно защитаваше по-малките деца от по-големите побойници.
— Защо идвате при мен? — попита той веднъж. — Нямате деца. Можете да вземете някое бебе.
Надежда се замисли. Как да обясни на осемгодишно дете, че сърцето не избира с разума?
— Защото ми е интересно с теб — каза тя просто. — Ти си специален.
— Специален значи болен — горчиво отвърна Николай. — Всички така казват.
— Не. Специален значи единствен по рода си. Не като всички останали.
В онзи ден той за първи път не дръпна ръката си, когато тя опита да го прегърне.
Процедурата по осиновяване се оказа дълга и бюрократична. Надежда трябваше да събира документи, да премине през психолози, да доказва, че е способна да възпита специално дете. Някои специалисти открито се съмняваха:
— Разбирате ли в какво се забърквате? Самотна жена на четиридесет и пет години, никога не е имала деца, взема дете с увреждане…
— Разбирам — твърдо отвръщаше Надежда.
— А ако не успеете? За детето това ще бъде още едно предателство.
Александър звъня няколко пъти, молеше я за среща, искаше обяснение. Надежда не му отговаряше. Приятелките ѝ въртяха пръст край слепоочието:
— Надежда, полудя ли! Да вземеш болно чуждо дете! И то на твоята възраст!
— Ами ако ти бъде неблагодарен? — добавяше Ванеса. — Ще му посветиш целия си живот, а той после ще каже: „Ти не си ми истинска майка.“
Надежда не спореше с тях. Просто продължаваше да ходи при Николай и подготвяше документите.
Накрая настъпи денят, в който можеше официално да го вземе у дома си. Николай седеше на леглото в детския дом с малък куфар до себе си и гледаше през прозореца.
— Е какво ще кажеш? Готов ли си? — попита Надежда.
— Ами ако и вие ме върнете? — прошепна той тихо.
Надежда седна до него и хвана ръцете му в своите:
— Николай, чуй ме внимателно: аз ще бъда твоя майка завинаги. Каквото и да стане. Дори когато се държиш лошо или когато се караме… Никога няма… чуваш ли ме… никога няма да те върна обратно!
Първите месеци у дома бяха изпитание за двамата им души. Николай не вярваше напълно в сериозността на ситуацията и непрекъснато проверяваше колко може „да стигне“. Устройваше истерии за дреболии, нарочно чупеше вещи или ѝ говореше грубо… Един ден даже опита да избяга – стигна до автобусната спирка… но сам реши да се върне обратно вкъщи…
— Мислех си… че няма дори да разберете… че съм изчезнал… – каза той като оправдание…
— Разбрах – отвърна тя спокойно – И много се изплаших… Но не защото щях „да те връщам“… а защото страшно много ме беше страх дали няма нещо лошо – с теб…
Надежда учеше как се става майка направо „в движение“. Четеше книги по детска психология; консултираше се с лекари; разговаряше с други приемни родители… Беше трудно – трябваше едновременно работа; лечение на Николай; училище; възпитание… Но всяка негова усмивка… всеки проблясък доверие… струваха всичките усилия…
Постепенно момчето започна истински „да омеква“. Започна самичък (макар първо несигурно) – да я нарича мама… После все по-често… Започна самичък – разказва ѝ какво става в училище; молеше я за помощ с домашните; оплакваше ѝ се от съучениците… които го подигравали заради куцането му…
