„Преживява. Вече не знам как да я подкрепя. Понякога ми се струва, че ме обвинява.“
„А ти искаш ли да станеш баща?“
„Много. Винаги съм мечтал за деца.“
Надежда затвори телефона с треперещи ръце. Значи той наистина я обвиняваше. Значи нейните майчински терзания разрушаваха и неговия живот.
Вечерта се скараха. За първи път от началото на брака — шумно, болезнено, с обвинения.
— Мислиш ли, че ми е лесно? — крещеше Александър. — Мислиш ли, че не искам деца? Но аз избрах теб! А ти си превърната в някаква сянка, ходиш като привидение!
— А какво да направя?! — отвръщаше Надежда през сълзи. — Как да живея с това, че съм безплодна? Че не мога да ти дам онова, което всяка друга жена може?
— Не всяка! — Александър я хвана за ръцете. — Надежда, нужна си ми ти, а не някаква абстрактна способност да раждаш!
Но тя вече не го чуваше. Болката бе замъглила разума ѝ.
— Иди при твоята Анна — прошепна тя. — Тя е млада, здрава. Ще ти роди деца.
— Видях ви съобщенията. Видях как я гледаш. Влюбен си в нея, в бременността ѝ, в бъдещето, което може да ти даде.
— Не! — Тя го отблъсна. — Няма да те задържам от жалост. Свободен си.
Александър се опита да обясни, но тя се заключи в спалнята. А сутринта той събра багажа си и си тръгна.
Така е правилно — мислеше Надежда, гледайки празния апартамент. Защо му е непълноценна съпруга?
Няколко дни почти не излизаше от дома си. Взе болничен, лежеше на дивана и гледаше тавана. Приятелките звъняха, но тя не отговаряше на никого. Светът ѝ изглеждаше сив и безсмислен.
А после се обади майка ѝ.
— Надежда, имам сериозен разговор с теб — каза тя с необичайно сериозен тон. — Помниш ли Маргарита Соколова, моята колежка? Работи в дом за деца без родители. Казва, че там има едно момче… На осем години е и никой не го осиновява.
— Мамо… Не съм готова…
— Просто помисли. Добро дете е, но трудно за възпитание. Родителите му са се отказали от него още в родилното отделение — момчето има церебрална парализа. Не е тежка форма – ходи самостоятелно, говори – но… Разбираш ли ме – всички искат здрави бебета.
— Мамо… какво общо имам аз?
— Имаш общо това… че цял живот мечтаеш за дете. А той мечтае за майка.
Надежда затвори телефона… но думите на майка ѝ заседнаха дълбоко в съзнанието ѝ.
Вечерта потърси сайта на този дом за деца без родители… после прочете още няколко статии за осиновяване на деца със специални нужди.
Аз нищо не разбирам от деца – мислеше си тя – още по-малко от болни деца… Това е огромна отговорност…
Но майчиното ѝ сърце я теглеше към нещо необяснимо…
Седмица по-късно Надежда стоеше пред портата на дома за изоставени деца в един български град… Сградата беше стара постройка от времето на социализма – мрачна отвън – но вътре цареше обичайната детска глъчка и суетня…
Директорката Виолета беше около шейсетгодишна жена с уморени очи… но добри…
— Николай действително е особено дете — разказваше тя докато водеше Надежда по коридора — много умен и начетен… Но характерът му… Труден случай е… Не вярва вече на възрастните хора… За осем години преживя твърде много разочарования…
— Какво точно имате предвид?
— Опитаха се да го вземат няколко семейства… Но щом разберат диагнозата или се сблъскат с поведението му – връщат го обратно… Николай вече вярва само в едно: че никой няма нужда от него…
Спряха пред една врата към класната стая…
— Николай е вътре — каза Виолета тихо… Ако желаете – поговорете с него…
Надежда надникна вътре…
На чина седеше слабичко момче с тъмни коси и четеше дебела книга… Лявата му ръчичка беше леко свита… главата наклонена леко наляво… Но когато повдигна поглед към нея – Надежда видя такава зряла тъга в очите му… че сърцето ѝ се сви…
– Здравей – каза тя приближавайки се внимателно – Аз съм Надежда… А ти Николай ли си?
Момчето я изгледа изпитателно…
– Новата възпитателка ли сте?
– Не… Аз… – Надежда се запъна леко – Дойдох просто да се запознаем…
Прекият въпрос я изненада малко… Николай я наблюдаваше внимателно като малък възрастен човек…
– Защото ми разказаха за едно невероятно момче… което обича книгите повече от всичко друго на света…
