— Надежда, резултатите от изследванията са готови. — Лекарката остави папката на масата и внимателно погледна жената отсреща. — За съжаление, новините не са добри.
Надежда стисна ръцете си, усещайки как сърцето ѝ се свлича надолу. На четиридесет и пет години беше подготвена за всякакви диагнози, но това — не, това не го очакваше.
— Колко лоши са? — прошепна тя.
— Вероятността за естествено зачеване е изключително ниска. Почти нулева. Дори ин витро няма да даде резултат при вашите показатели.
Думите на лекарката звучаха като присъда. Надежда кимна, благодари и излезе от кабинета с омекнали крака. В коридора на поликлиниката седяха млади майки с бебета, а всеки детски смях прорязваше сърцето ѝ.
Твърде късно е. Винаги правя всичко твърде късно.
У дома я чакаше Александър с вечеря и въпросителен поглед. Бяха женени от три години и последната година и половина се опитваха активно да имат дете. Надежда все отлагаше прегледите, надявайки се, че ще стане от само себе си. А сега…
— Какво казаха? — Александър я прегърна през раменете.
— Късно е — въздъхна Надежда. — Твърде късно.
Тази нощ и двамата не заспаха. Александър я галеше по косата и ѝ шепнеше, че всичко ще бъде наред, че ще се справят заедно. А тя лежеше и мислеше как е стигнала до този момент.
Цялата си младост бе посветила на кариерата. На двадесет и пет си казваше: „Още е рано, първо трябва да стъпя на краката си“. На тридесет: „Трябва да намеря подходящия мъж“. На тридесет и пет: „Сега е най-доброто време да градя връзка“. И ето ти четиридесет и пет – а време вече няма.
Ще успея още — повтаряше си години наред. Съвременната медицина върши чудеса.
Но чудо не се случи.
Следващите месеци Надежда прекара в борба с депресията. Работата в рекламната агенция, която преди ѝ носеше удоволствие, започна да изглежда безсмислена. Защо да измисляш слогани и кампании, когато най-важното в живота – майчинството – ти е отказано?
Приятелките ѝ се опитваха да я подкрепят:
— Надежда, хайде стига! Сега има толкова възможности да живееш за себе си – пътешествия, хобита, кариера!
— Децата са такава тежест, повярвай ми — въздишаше Ванеса, майка на двама тийнейджъри. — Изобщо не можеш да си представиш колко нерви и пари…
Но Надежда не можеше да им обясни онова остро физическо желание за майчинство, което я разкъсваше отвътре. Когато виждаше колички по улиците, майчиният инстинкт се пробуждаше с такава сила, че ѝ секваше дъхът.
Александър в началото беше силен. Казваше ѝ, че обича нейната същност – а не потенциалните деца; че ще живеят прекрасно само двамата. Но Надежда виждаше как гледа детските площадки; как замлъква когато колеги разказват за своите малчугани.
А после в тяхната агенция дойде нова криейтивка – Анна: двадесет и осем годишна, ярка личност с талант; разведена… И бременна.
— Боже мой! Толкова съм щастлива! — споделяше тя с колегите по време на обяд. — С мъжа ми опитвахме цели шест месеца! Ето че се развеждаме… но поне ще обичаме това дете!
Шест месеца… — мислеше горчиво Надежда. Те смятат шест месеца за дълго време…
Анна сияеше отвътре със специалната светлина на бременните жени – галеше корема си нежно; разказваше за движенията на бебето; показваше снимки от ехографа… Надежда се стараеше да се радва като всички останали – но всяка дума на Анна беше като сол в раната ѝ.
Александър започна често да остава до късно в офиса… Първоначално Надежда не обърна внимание – имал сложен проект… Но после случайно видя чат със съобщения между него и Анна:
„Благодаря ти много че ме изпрати до вкъщи… Беше ми толкова приятно да поговорим за бебето… Толкова внимателен слушател си…“
„Винаги съм радостен да помогна… Ще имаш прекрасно дете.“
Сърцето на Надежда застина… Четеше нататък – всяко следващо съобщение бе като удар:
„Александър… толкова грижовен човек си… Жалко че при вас с Надежда не стават нещата с деца… Тя сигурно много страда.“
