По пода на детски играчки; от кухнята се чуваше силен смях – очевидно не на Димитър.
Тя продължи напред и застина: на дивана се беше изтегнал Данаил по анцуг, с дистанционно в ръка; сокът се беше разлял по килима; холовата масичка беше затрупана с мръсни чинии и остатъци от храна…
— О, Ралица! — възкликна той въодушевено. — Ще се настаним тук за малко, докато не ти омръзнем. Има достатъчно място.
Но в спалнята я очакваше истински шок: леглото беше разхвърляно, по скрина имаше петна от лак за нокти, а кутията ѝ с бижута липсваше. На нейно място стоеше празна ламаринена кутия от бисквити.
В банята цареше пълен хаос: стари хавлии на Камелия, шампоан с натрапчив аромат на евтини плодове и мътна вода в мивката.
— Димитър! — извика Ралица толкова силно, че стените сякаш потрепериха.
От стаята излезе изморен и разрошен мъж.
— Ралица… наистина не знаех, че ще вземат ключовете от майка ми…
— Ключовете?! — гласът ѝ пресекна. — Ти си им дал ключове от моя апартамент?!
Той не успя да каже нищо — в кухнята влезе Иванка с тенджера борш в ръце.
— Раличке, недей да крещиш. Малко се устроихме тук. Все пак Димитър ти е съпруг, а апартаментът е семеен.
Ралица усети прилив на ярост и замайване от гнева.
— Това не е общо жилище. Това е моя собственост. И всички напускате апартамента незабавно!
— Недей да драматизираш — Камелия дори не отклони погледа си от телефона. — Между другото, дадохме твоята кафемашина на познати в заложна къща. Добре платиха. Всичко заради колата на Данаил.
Тези думи прозвучаха като шамар в лицето ѝ. Ралица излезе в антрето, извади телефона си и набра 112.
— Ало, полиция ли е? В моя апартамент има непознати хора. Присвоили са мои вещи. Моля ви да дойдете възможно най-скоро.
Отговорът дойде незабавно: след двайсет минути звънна звънецът. Данаил и Камелия опитаха тихомълком да се измъкнат, но патрулните ги спряха навреме. Иванка крещеше за „семейни работи“, Димитър мърмореше нещо за това как можело да се уреди мирно. Ралица стоеше встрани със стиснати юмруци и осъзнаваше: мир вече няма как да има.
Седмица по-късно подаде молба за развод. В исковата молба поиска обезщетение за щети: за кафемашината, сервиза, килима и стойността на изчезналите бижута. Иванка подаде насрещен иск – твърдеше, че апартаментът бил „общо семейно жилище“ и настояваше да бъде отделена част за Димитър.
Съдебното дело продължи два месеца. Ралица представи документи за покупката на апартамента преди брака им, касови бележки от ремонта и снимки със щетите по имуществото си. Димитър почти не присъстваше на заседанията – ту работата му пречела, ту „не искал да гледа всичко това“. Когато решението бе произнесено, тя го прочете спокойно: разводът бе финализиран; Димитър нямаше никакви права върху жилището; част от претенциите ѝ бяха уважени от съда.
Същата вечер тя се прибра сама – апартаментът беше празен и тих. Бравите сменени, стените освежени с боя, чуждите миризми изчезнали без следа. Сложи чайника върху котлона и седна край кухненската маса – за първи път от много време усещайки покой около себе си.
Но вътре още гореше едно чувство – осъзнаването на факта, че човекът, когото бе обичала с цялото си сърце, се оказа по-слаб от представата ѝ за него… И домът ѝ не бе разрушен от посещението на роднините му… а от неговото собствено безразличие към нея и към живота им заедно.
