— От кога майка ти разполага с моя апартамент?! — гласът ѝ премина в вик. — Махни всичко това веднага! Още днес!
След този момент в дома се настани тежко мълчание. Ралица отново започна да избягва вечерите у дома и да остава до късно на работа…
Но една вечер, когато се прибра, Ралица се сблъска с онова, което толкова старателно се опитваше да избегне. В антрето стоеше стар надраскан куфар, а върху скрина — същата онази кутия със смарагди.
— Димитър! — възкликна тя и изпусна чантата си на пода. — Това пък какво е?!
— Ралица, разбери… Мама помоли… Ще е за кратко…
— От кога майка ти разполага с моя апартамент?! — гласът ѝ пресекна. — Махни всичко това. Още днес.
Но кутията остана на мястото си. И не само това – след няколко дни Иванка дойде лично „да провери дали всичко е наред“. С нея беше и Камелия. И двете дори не си направиха труда да събуят обувките си.
— Ралица, — започна свекървата с напрегната усмивка, — надявам се разбираш: тези вещи са семейна ценност за нас. Оставихме ги при теб, защото си надежден човек.
— Нищо не сте ми поверявали. Просто ме поставихте пред свършен факт и ги донесохте без моето съгласие, — отвърна остро Ралица.
— Еее, защо така… — намеси се Камелия. — Нали скоро излизаш в отпуск? А ние можем да поживеем тук с децата: ще наглеждаме и кутията, и апартамента…
Ралица се усмихна кратко – злобно и безрадостно.
— Не става. Никой няма да живее тук. Нито вие, нито брат ти с децата.
В този момент от кухнята излезе Димитър.
— Ралица… защо така рязко? Това е моето семейство…
— Димитър, твоето семейство вече сме аз и ти. Или мислиш другояче?
Той замълча.
Развръзката настъпи неочаквано. Вечерта в петък Ралица се прибираше вкъщи и пред входа забеляза познатата синя „Лада“ – старичката кола след последния ремонт. Зад волана седеше Данаил. На задната седалка имаше кашони и… нейната кафемашина.
— Какво става тук? — попита тя подозрително, приближавайки се.
— А! Раличке! — зарадвано отвърна Данаил. — Помагаме малко на мама да пренесе някакви неща! Димитър разреши!
Ралица нахлу в апартамента като буря. В хола бяха натрупани куфари, кашони със стъклени съдове и онази кутия; част от вещите ѝ липсваха безследно. Димитър седеше на дивана със сведена глава.
— Позволил ли си им да вземат моите вещи?! — гласът ѝ трепереше от възмущение.
— Ралица… мама каза, че било временно… Спешно им трябвала колата… Искали да заложат някои неща…
— Временно?! Те изнасят техниката ми от дома! Това вече няма нищо общо със семейството… това е обир!
В този миг тя за първи път затръшна вратата толкова силно, че стъклата затрепериха в рамките си. И осъзна: връщане назад няма.
Тя се върна от командировка по-рано от планираното: самолетът кацна призори, а таксито я докара до вкъщи само за двайсет минути. Изкачвайки стълбите към апартамента си, Ралица мечтаеше за чаша кафе от любимата машина и най-сетне да поспи в собственото си легло.
Но щом отвори вратата – стана ясно: този дом вече не ѝ принадлежи.
В антрето стояха чужди обувки; навсякъде бяха разпръснати детски играчки; от кухнята се чуваше силен смях – определено не на Димитър…
