— Така ли било… А ако някой ден имате деца? И тогава ли всичко ще записваш само на себе си? Димитър също има права! Нали сме семейство! — гласът на Иванка стана остър и настойчив.
Гневът нахлу в Ралица като вълна, изпълвайки гърдите ѝ.
— Димитър има пълното право да разполага с това, което сам е изработил. Този апартамент е моя собственост.
— Е, колко още ще слушаме това „мое“ и „мое“? — намеси се Камелия. — И ние можехме да отседнем тук, докато трае ремонтът ни. Още повече, че скоро излизаш в отпуск.
Димитър мълчеше. И точно това мълчание дразнеше Ралица повече от всякакви думи. Тя ясно осъзнаваше: неговите роднини се чувстват в нейния дом като у дома си, а той дори не помисля да постави някакви граници.
В онази вечер, когато гостите най-сетне си тръгнаха, Ралица дълго седя в тишина. В главата ѝ се въртяха сцени от изминалия ден: децата счупиха вазата от Чехия — същата, която ѝ беше донесла покойната ѝ майка; Камелия избърса ръцете си в скъпите пердета; Данаил разля кафе върху новия килим. Димитър само махна с ръка: „Е, хайде де, нали са ни близки“.
И тогава за първи път Ралица си помисли: това „семейство“ може да ѝ струва твърде скъпо — и не става дума само за левове.
След тази събота Ралица взе твърдо решение: никакви неочаквани посещения. Казала го ясно на Димитър — отсега нататък врата ще се отваря само за онези, които тя лично е поканила. Той кимна в отговор, но в погледа му проблесна сянка на вина. Тогава Ралица още не подозираше: той вече беше между два огъня.
Мина седмица. Прибирайки се след работа у дома, тя завари съпруга си във видимо странен телефонен разговор.
— Да, мамо… ще погледна… но не съм сигурен… Ралица… — той хвърли бегъл поглед към жена си и замлъкна.
— Какво точно те кара да се колебаеш? — попита тя спокойно, сваляйки палтото си.
— Нищо особено… Мама ме помоли да помогна с една оценка…
— Какво точно?
— Семейните бижута… — измънка Димитър. — Иска да ги продаде… за да може Данаил да си купи кола.
Ралица повдигна вежда. Под „семейни бижута“ разбираше колието със смарагди и старинните обеци от бабата на Димитър. Иванка ги пазеше в кутия и винаги казваше: „Това е за бъдещите поколения“.
— А ти какво общо имаш с това? — попита хладно Ралица.
— Мама ме моли аз да ги прибера временно… У тях било несигурно…
— А тук какво сме? Банкова трезорна каса ли?! — гласът на Ралица потрепери от яд. — Димитре! Не желая чужди бижута у дома! Това не е сейф! И със сигурност не е място за вещи, които после ще продавате заради колата на брат ти!
Димитър измънка нещо за „помощ към семейството“, но разговорът приключи без продължение.
През следващите дни апартаментът бе обхванат от напрегната тишина. Ралица гледаше да излиза по-рано и да се връща късно вечерта. Но една вечер се прибра и разбра: случило се бе онова, което най-много я тревожеше. В антрето стоеше стар овехтял куфар; върху шкафа лежеше онази шкатулка със смарагдите.
— Димитре! — извика тя рязко и изпусна чантата си на пода. — Това пък какво трябва да означава?!
— Ралице… моля те разбери… мама много настояваше… Щяло било да е само временно…
