На осемнадесет години Катя пое своя самостоятелен живот. С майчиното благословение…

– Катя, коя е тази жена? – тихо, за да не ги чуят спътниците, попита Игор.

– Коя жена? – Катя се откъсна от телефона, докато пишеше съобщение на приятелка.

– Ей там… Виждаш ли, до последния прозорец седи и непрекъснато ни гледа. Бих казал даже – безсрамно зяпа.

Катя леко се повдигна, за да види за кого говореше мъжът ѝ, и мигновено лицето ѝ се промени. После се овладя, изрази пълно безразличие и за по-голяма убедителност сви рамене:

– Не знам.

– Не ме лъжи – ядоса се Игор. – Видях как те извади от равновесие, когато я видя. Коя е тя?

– Това е майка ми – след кратка пауза отговори Катя. За миг реши, че по-добре е да каже истината. За всеки случай.

– Майка ти? – изуми се Игор. – Нали каза, че нямаш майка.

– Така е…

– Не разбирам – Игор изследваше лицето на жена си с любопитство. – Ще ми обясниш ли?

– Нека си поговорим вкъщи…

– И какво, дори няма да отидеш при нея? Тя живее ли тук? В нашия град?

– Моля те, Игор, нека си поговорим вкъщи – в гласа на Катя прозвуча молба, а в очите ѝ се появиха сълзи.

– Добре – отговори той рязко, като се обърна към прозореца. Беше обиден.

Катя не го успокояваше. Радваше се, че поне за известно време я оставиха на мира.

Но какъв мир? В главата ѝ изплуваха картини от детството…

***

Баща си Катя не помнеше. Само знаеше от разказите на майка си, че бил „ужасен“ човек.

Освен това майка ѝ казваше, че Катя много е имала късмет – в живота ѝ имало един невероятен човек. И това бил нейният втори баща.

Катя го помнеше добре от осемгодишна възраст. Но не разбираше какво толкова невероятно имаше в него.

Груб, зъл, стиснат. „И защо ли мама толкова го обича?“ – мислеше си малката Катя, като се криеше някъде в ъгъла, за да не я намери чичо Петя.

Не, никога не я беше удрял, не я обиждаше открито.

Но и за човек не я смяташе. Никога не я наричаше на име. Гледаше я като на нищо.

Когато говореше с майка ѝ за Катя, това звучеше горе-долу така:

– Това момиче не знае как да се държи…

– Дъщеря ти ми пречи да почивам…

– Обясни ѝ, че е твърде рано да излиза с момчета.

– Видя ли дневника ѝ? Погледни го! Срам ме е, че живее в моя дом!

„В неговия дом! А на него не му ли хрумва, че това всъщност е нашият апартамент с мама?!“ – мислеше си Катя, когато беше тийнейджърка. Добре помнеше как с майка си се преместиха в този апартамент след смъртта на баба ѝ.​Един ден, когато вторият баща изрече тази фраза за хиляден път, Катя не издържа и му каза право в лицето:​

– Не аз, а вие живеете в нашия дом! Ако не ви харесва – излизайте! Никой няма да плаче!​

– Не аз, а вие живеете в нашия дом! Ако не ви харесва – излизайте! Никой няма да плаче!​

Вторият баща стремглаво се нахвърли към нея, сякаш искаше да ѝ запуши устата, но в последния момент се спря. Рязко се обърна към майка ѝ и през зъби изсъска:​

– Направи така, че повече да не я виждам!​

Майката хвана Катя за ръката, задърпа я към стаята, като каза:​

– Разбира се, скъпи, всичко ще бъде така, както искаш…​

Тя винаги гледаше на него като на бог. Подчиняваше му се безусловно, обслужваше го, говореше с нарочно сладък тон и по всякакъв начин се опитваше да му угоди.​

Защо? Катя не разбираше.​

В едно беше сигурна: ако вторият баща поиска, майка ѝ лесно би я изгонила от дома.​

– Какво си позволяваш? – съскаше майка ѝ към Катя този ден. – Не си позволявай да говориш така с баща си!​

– Той не ми е баща! – извика Катя. – И никога няма да бъде!​

– Това няма значение! Той те храни, пои, облича, а ти… Неблагодарница!​

– Не съм ви молила да ме раждате! – през сълзи крещеше Катя. – И да ме отглеждате не съм молила! Трябваше да ме дадете на някого, за да не се мъчите!​

– Трябваше, – стрелна майка ѝ в отговор. – Никой не те взе! И баща ти избяга веднага след като се роди! Целия ми живот съсипа!​

Като чу тези думи от майка си, Катя почувства такава омраза, че с всички сили я отблъсна встрани и излезе от апартамента.​

Никой не тръгна да я гони. И през онази седмица, в която отсъстваше, никой не се поинтересува къде е или какво се е случило с нея.​

Тогава Катя беше на петнадесет…​

Какво можеше да направи? Нищо.​

Приятелките ѝ я приютиха по ред за по няколко дни, но това не реши проблема. Наложи се да се върне.​

С треперещи ръце Катя отвори входната врата…​

– Яви се? – каза единствено майка ѝ. – Иди в стаята си и не се показвай, докато не те повикам…​

„Може би го е уговорила“, – помисли си Катя и бързо се мушна в стаята си.​

От този ден нататък вторият баща вече не казваше нито дума за Катя. Държеше се така, сякаш тя не съществуваше…​

Майката, разбира се, го подкрепяше: не канеше дъщеря си на масата, не се интересуваше от нейните дела, не се опитваше да говори с нея.​

Катя ясно разбираше: що се отнася до нея, те вече бяха взели някакво решение. Очевидно просто чакаха тя да завърши училище…​

И не грешеше. Веднага щом Катя получи дипломата си, майка ѝ намекна, че е време да се готви за самостоятелен живот.​

– Когато станеш на осемнадесет, ще излезеш да живееш самостоятелно, – каза тя и пак замълча.​

– Когато станеш на осемнадесет, ще излезеш да живееш самостоятелно, – каза тя и пак замълча.​

Катя помисли, помисли и реши да кандидатства в университет. Първо, ще освободи семейството от присъствието си, и второ – на студентите от други градове дават общежития. А това значи, че през следващите пет години поне ще има място за живеене…​Катя не успя да влезе в университета. По-точно, приеха я, но в платено отделение. Знаеше, че никой няма да даде пари за обучението ѝ, но все пак съобщи:

– Мамо, честито, станах студентка.

Майка ѝ я погледна безразлично:

– И какво?

– Е, обучението е платено… но не много…

– Въобще да не си посмяла. И хиляда стотинки няма да получиш за глупостите си! Малко ли вложихме с баща ти в теб?! А в отговор – само ни ядосваше! Сега пък и за учението ти ще трябва да плащаме?!

– Извинявай. Разбира се, че не е нужно – отговори Катя. – Не трябваше да ти казвам.

– Именно: не трябваше. Намери си жилище.

– Мамо, но нямам пари да плащам…

– Започни работа, щом си решила да учиш. Давам ти още месец. После – вън.

– Един месец е малко – Катя опита да смекчи майка си. – Мога ли да остана с вас поне още половин година?

– Колко? Половин година? Няма как. Едва успях да уговоря баща ти да изтърпи присъствието ти. Освен това планираме ремонт. Искаме да направим спалня от твоята стая. Кратко: месец, не повече…

Катя намери квартира. Наречието „квартира“ е донякъде преувеличение. Малка барачка в частен двор. Без удобства. С печка. Но поне беше евтино…

Когато момичето си тръгваше от дома, майка ѝ ѝ даде вилица, лъжица, чиния, чаша, кухненски нож и малка тенджерка. После се поколеба и добави: една кърпа и стар комплект спално бельо.

– Вземи и това – каза тя, избягвайки погледа ѝ, и подаде на Катя малка торбичка. – Късмет, дъще. Надявам се да пораснеш и да ме разбереш.

– Благодаря ти, мамо – отговори Катя. – Мога ли да взема зимните си неща по-късно?

– Но не се бави много, иначе може и да ги няма…

– Ще ги изхвърлиш ли?

– Аз – не, но на баща ти няма да му хареса. Разбираш, нали…

– Разбирам – Катя прегърна майка си. – Е, тръгвам…

Така, на осемнадесет години, Катя тръгна към самостоятелния живот.

С майчиното благословение…

Парите, които майка ѝ даде, стигнаха до първата заплата. Разбира се, Катя пестеше всяка стотинка. Дори не ползваше транспорт – ходеше пеша до фабриката.

Когато получи първата си заплата, тя се почувства като истинска богаташка! Купи си ориз, макарони, бутилка олио и цяла кофа картофи.

Трябваше още да вземе шампоан, сапун, паста за зъби…

След като купи всичко необходимо, Катя преброи остатъка от парите си и, като отдели малка сума в красив плик, реши: дори малко, но ще спестявам за собствено жилище.

Към майка си отиде след около месец – да се видят (тя все още наивно вярваше, че майка ѝ ще се зарадва) и да вземе зимните си дрехи. Лятото свърши, навън стана прохладно есенно време.

Вратата ѝ отвори някакъв мъж.

– Здрасти, сбърка ли вратата? – попита той развеселено.

– Всъщност съм тук за майка ми – смути се момичето.– Всъщност дойдох при мама – стъписа се момичето.

– А… Ти сигурно си Катя? Влизай. Мама я няма, но можеш да я изчакаш.

– И ще я изчакам – Катя решително влезе в кухнята.

Младежът се опита да подхване разговор с гостенката, но Катя го изгледа така, че той набързо се скри.

Дойде майката. Не изглеждаше особено радостна. На въпроса на Катя за младия мъж, майката отговори:

– Това е Олег. Синът на мъжа ми от първия му брак.

– А защо живее с вас? Нали възнамеряваше да правиш ремонт.

– Той е за малко. Ще се огледа в града, ще си намери работа и ще се премести на отделен апартамент.

– Ясно – сухо отвърна Катя, – аз си взех обувките и якето…

– Вземай всичко. Нищо не оставяй. Омръзна ми да местя твоите неща от място на място.

– Кога ти омръзна, мамо? Мене ме нямаше само два месеца.

– Не философствай! – ядоса се майката. – Пристигна ли – събирай всичко.

– Дори няма да питаш как съм?

– Не ме интересува – майката явно не можеше (а може би и не искаше) да говори при присъствието на Олег.

– Не ме интересува – повтори тя.

– Както винаги – каза Катя и тръгна към антрето.

– Да те изпратя? – излезе отнякъде Олег. – Как ще носиш тази огромна чанта сама?

– Някак си – отсече Катя и излезе от апартамента.

След няколко месеца се върна отново. Този път за пухеното яке. И отново вратата отвори Олег. Този път майка й беше вкъщи. На въпроса на Катя:

– Той още ли е тук? – майката избухна:

– Това не е твоя работа! Ще живее тук, колкото иска! В крайна сметка, дошъл е при баща си!

– А аз живеех тук с мама – отбеляза Катя, – но това явно не ме спаси.

– Не сравнявай! Това е различно!

– Различно ли? – попита твърдо Катя. – В какво се състои разликата?

– Не съм длъжна да се оправдавам пред теб! – извика майка й. – Това е моят дом и само аз ще решавам кой ще живее в него.

– Разбрах.

– Какво си разбрала?!

– Че един чужд човек ти е по-скъп от собствената ти дъщеря – Катя говореше уверено и спокойно, което окончателно изкара майка й от равновесие.

– Нямам никаква дъщеря! – изстреля тя. – А Олежка е синът на моя любим мъж! Той е повече от син за мен!

– Поздравления – каза Катя, гледайки майка си, сякаш пред нея стоеше напълно чужда жена. – В такъв случай и аз вече нямам майка.Тя си тръгна.

Убедена, че е завинаги.

Четири години Катя не даде никакви вести за себе си. Не се обаждаше, не идваше.

И ето, сега тази среща…

***

Докато Катя беше потънала в спомени, майка ѝ се изправи и пристъпи към дъщеря си.

Игор стана, отстъпвайки мястото си.

– Здравей – Катя чу до себе си познат до болка глас, който се опитваше да забрави.

– Здравей – Катя чу до себе си познат до болка глас, който се опитваше да забрави.

– Привет – едва промълви тя в отговор.

– Кой е той? – майката кимна към Игор.

– Съпругът ми.

– Поздравления.

– Благодаря.

– А при нас също всичко е добре. Баща ти работи, Олежек си намери момиче. Много мила, спокойна. След месец ще е сватбата. Знаеш ли, скоро ще стана баба. Такова щастие е! Решихме да дадем детската стая на бебето, направихме и ремонт. Купихме тапети – най-скъпите, на детска тематика. А също с баща ти решихме да купим вила. Някъде наблизо. За детето нужен е чист въздух, витамини. Търсим нещо евтино, но все пак прилично, задължително с река или езеро наблизо…

Катя слушаше този поток от думи и не можеше да разбере, защо тази по същество чужда жена ѝ разказва всичко това.

– Отдавна ли си омъжена?

– От две години – автоматично отговори Катя.

– За деца мислите ли?

– Синът ни е почти на годинка.

– Значи, имам внук?

– Вие? – Катя най-накрая се обърна към майка си.

– Аз – мигом се смути майка ѝ, – ти си моята дъщеря.

– Грешите, госпожо. Моята майка почина преди четири години…

– Грешите, госпожо. Моята майка почина преди четири години…

Майката пребледня. Безмълвно стана и тръгна към изхода.

Катя се обърна към прозореца: не ѝ беше никак жал… за тази жена.

Игор през цялото време мълчаливо наблюдаваше и слушаше разговора.

И изведнъж осъзна: те са напълно чужди една за друга!

И си реши, че няма да разпитва жена си за миналото. По някаква причина го беше страх да надникне в него…

Дереккөз