— Ти си, — прохрипя той. — Всичко това ти го направи.
— Аз ли? — Мария Димитрова невинно сви рамене. — Аз разбирам само от боб чорба. Нима съм способна на нещо такова?
— Но как… как разбра?
— Веднъж каза, че съм вчерашният ден. Е, този „вчерашен ден“ понякога обича да подрежда шкафовете. И случайно намира много интересни папки. И, за разлика от теб, чете какво пише в тях.
Илиян Валентинов я гледаше като призрак. Светът му се сриваше пред очите му. Свят, изграден върху лъжи и предателство.
— А сега, скъпи мой съпруже, позволи ми да ти представя програмата за остатъка от вечерта ти — продължи тя с леден тон. — Сега ще си допиеш шампанското. А после ще излезем от ресторанта, където вече те чакат двама цивилни мъже. Много искат да поговорят с теб за фалшифициране на документи и измама в особено големи размери. Между другото, твоята сестра вече дава показания. Апартаментът, както разбираш, остава за мен, а всички дългове, които така любезно се опита да прехвърлиш върху мен, ще станат предмет на наказателно дело.
Тя стана от масата, взе чантата си и добави:
— Ах да. Не се тревожи за вечерята. Аз ще платя. За разлика от теб моите сметки не са блокирани. Приятна вечер.
Мария Димитрова излезе от ресторанта без да се обръща назад. Не видя как Илиян Валентинов хвана главата си с ръце и как към масата му се приближиха двама сериозни мъже в цивилно облекло. Това вече не я интересуваше.
Измина година. Делото приключи – Илиян Валентинов и сестра му получиха присъдите си. Мария Димитрова се разведе, запази апартамента и възстанови моминската си фамилия. Победата беше пълна и безусловна. Но по някаква причина не се усещаше като празник с фанфари – по-скоро като изтощителна война, след която оставаш сам на опустошено поле.
Мария Димитрова завърши курс по сладкарско майсторство и отвори малко уютно кафене-сладкарница. Но юридическите разходи погълнаха почти всичките ѝ спестявания – затова заведението беше скромно и тя работеше там от зори до здрач, често сама зад щанда.
Една късна вечер, когато последният клиент си тръгна, Мария Димитрова уморено бършеше масите. Отвън се смееше някаква двойка – момчето нежно оправяше шалчето на момичето ѝ около врата ѝ… Тя машинално им се усмихна – но в гърдите ѝ прободе неприятно чувство.
Беше се научила да не вярва на никого – това беше най-важният и най-горчивият урок от предишния ѝ брак: доверието е лукс, който вече не можеше да си позволи.
Всички онези двадесет и пет години щастие се оказаха фалшиви — както подписът върху онези документи… Победата в съда не ѝ върна миналото; само потвърди факта: то никога не е съществувало истински… И тази празнина вътре понякога болеше повече от всяка обида…
Вратата тихо изскърца и вътре влезе синът ѝ — напоследък често идваше след училище да помага.
— Пак ли мислиш за него? — попита той тихо докато сваляше якето си.
— Не… — излъга Мария Димитрова прекалено бързо.
Синът пристъпи напред мълчаливо и ѝ взе парцала от ръцете – започвайки да бърше витрината сам.
— Мамче… ти си най-силната жена на света… И правиш всичко както трябва…
Мария Димитрова гледаше отражението му във витрината – лицето му бе пораснало… Той беше единственото истинско нещо останало от онази минала епоха…
Нейната победа не беше новото кафене или присъдата на Илиян Валентинов…
Победата беше този пораснал младеж до нея… който я разбираше без думи…
И точно заради него всичко това имаше смисъл…
Дори ако белезите останат завинаги…
Автор: Румен Шуменски
Статии и видеа без реклами
