— Мисля, че станах жертва на измама. И изглежда, измамникът е моят собствен съпруг.
Уговориха срещата в обедната почивка. Мария Димитрова тайно засне всички документи с телефона си и отиде при приятелката си.
Цветелина Александрова разглеждаше снимките, а лицето ѝ ставаше все по-мрачно.
— Мария Димитрова, положението ти е сериозно. Подписите са фалшифицирани майсторски, но експертизата ще докаже, че не са твои. Проблемата е другаде. Изглежда, не е действал сам. За да направи такова нещо със залог на родителския апартамент без твоето лично присъствие при нотариус, са му трябвали съучастници — или в банката, или сред „черните брокери“.
— И какво да правя? — прошепна Мария Димитрова.
— Първо и най-важно — не показвай нищо. Не му казвай и дума. Той трябва да мисли, че още нищо не подозираш. Второ — започваме разследване. Ще проверя тези банки и договори по моите канали. Ще разбера кой е издал кредитите и при какви условия. Трето — трябва ти добър адвокат. Веднага.
Цветелина Александрова сама намери адвокат. Боян Тодоров — суховат и педантичен мъж около петдесетте — изслуша Мария Димитрова внимателно, разгледа снимките на документите и произнесе присъдата:
— Съпругът ви се е вкарал в ъгъла сам. Такива суми не се вземат просто така. Или има огромни дългове, или се е забъркал в някаква авантюра и спешно са му трябвали пари. Нашата задача е да разберем къде са отишли тези милиони и да съберем доказателства за вашата невинност. И трябва да действаме бързо, преди да се опита да продаде апартамента чрез схема със залог.
Вечерта, преди Илиян Валентинов да се прибере у дома, тя замеси тесто за пирожки с кисело зеле. Ръцете ѝ работеха автоматично – движенията бяха усъвършенствани през годините и не изискваха внимание.
Тя разточваше стегнатото податливо тесто, а в главата ѝ кънтеше само една дума: „Предател“. Натискаше силно с пръсти брашненото тесто сякаш върху него можеше да излее цялата си болка и ярост. Така както той вероятно методично и безмилостно бе „разточвал“ живота ѝ според своите лъжливи планове.
Тя оформяше пирожка след пирожка – еднакви и подредени като дните от предишния им фалшив живот. А вътре – горчивина, измама… Приготвяше вечерята за човекa, който ѝ бе подготвил разорение и позор… И точно тогава осъзна: ще успее! Ще може да му се усмихва в лицето, ще сервира тези пирожки на масата… И ще чака търпеливо своя час за възмездие.
Илиян Валентинов се прибра у дома в прекрасно настроение – донесе любимите ѝ пастички, прегръщаше я нежно:
— Уморен съм като куче, Мария Димитрова… Но скоро! Много скоро всичко ще се оправи! Ще живеем така добре както никога досега! Издържи още малко…
На Мария Димитрова ѝ призляваше от допира му и лъжливите думи… Усмихваше се обаче… сервираше вечерята… питаше го за „проекта“… а вътре усещаше как всичко замръзва… Изиграваше ролята на любяща съпруга… но вече това беше роля в чужд спектакъл…
Следващите две седмици приличаха на шпионски трилър: през деня – докато мъжът ѝ беше на работа – тя се срещаше с адвоката… свидетелства пред службата за сигурност към банката (която Цветелина Александрова беше ангажирала)… А нощем – когато Илиян Валентинов заспиваше – тя внимателно проверяваше телефона му… лаптопа… Знаеше паролите – все пак двайсет и пет години брак…
И откри истината: в скрита папка на работния плот стоеше цялото му двойствено съществуване… Оказа се: Илиян Валентинов вече половин година не работеше там…
