Мария Димитрова подреждаше изгладеното спално бельо в шкафа, когато от купчината изпадна стара папка на съпруга ѝ. Същата онази, която той наричаше „архив“ и забраняваше да се пипа. Папката тупна на пода и от нея като ветрило се разпиляха документи. Мария Димитрова въздъхна и се наведе да ги събере. И тогава погледът ѝ се спря на позната дума върху един от листовете — „Договор за залог“.
Сърцето ѝ неприятно трепна. Вдигна листа. Договорът беше сключен с непозната за нея банка. Но най-страшното не беше това. В графата „Залогодател“ стоеше нейното име — Мария Димитрова. А предмет на залога беше техният тристаен апартамент — същият, който тя бе наследила от родителите си и в който живееха в момента.
Ръцете ѝ затрепериха. Мария Димитрова бързо събра останалите листове. Кредитен договор за три милиона лева. Още един — за два милиона. Поръчителство. И на всички документи имаше подпис — много приличащ на нейния, но не беше неин. Беше фалшификат.
Мария се свлече на пода, облегната с гръб към шкафа. Не ѝ достигаше въздух. Как? Кога? Съпругът ѝ Илиян Валентинов, с когото бяха прекарали двадесет и пет години в хармония, зад гърба ѝ бе изтеглил кредити за милиони, залагайки единствения им дом?
В главата ѝ изплуваха последните му думи преди да тръгне за работа: „Марийче, днес ще се забавя малко, имаме нов проект – гори! Ти само борщи разбираш, а при нас бизнесмените всичко е сериозно.“ Често така се шегуваше – леко снизходително – но тя не му се обиждаше. Илиян работеше като мениджър в малка фирма, винаги носеше стабилна заплата и тя вярваше, че действително е ангажиран с важни дела. А тя водеше домакинството, грижеше се за студентския им син и се радваше на тихото им семейно щастие.
Тихо щастие върху буре с барут – както вече стана ясно.
Мария остана седнала на пода може би час; мислите ѝ блуждаеха между леден ужас и пламтящо огорчение. Паметта ѝ напук изкара пред очите съвсем друг Илиян – не онзи, който снизходително говореше за „борщи“, а онзи отпреди седем години – който не се отделяше от леглото на болната ѝ майка.
Той държеше ръката ѝ – ръката на Мария – когато лекарят изрече мрачната прогноза. Сам вареше бульоните, които майка ѝ отказваше да яде от чужди ръце освен неговите собствени. Повтаряше безкрайно: „Ще се справим, чуваш ли? Ние сме семейство.“ Тогава тя повярва… Повярва, че зад гърба му е като зад каменна стена… Колко ли сляпа глупачка е била! Не разбирала ли е тогава, че той просто оглежда камъните в тази стена… за да ги продаде изгодно някой ден?
И едва след тази горчива картина започнаха да изплуват тревожните сигнали от последните месеци: честите закъснения на Илиян по „важни срещи“, мистериозните телефонни разговори шепнешком в другата стая… Новите скъпи дрехи — обяснени с някакъв бонус… И постоянните му молби да му даде паспорта си… Наивна глупачка! Вярвала е във всяка негова дума!
Сълзи от обида и безсилие напълниха гърлото ѝ, но Мария насила се овладя. Да плаче сега беше недопустим лукс.
Трябваше да действа.
Внимателно прибра всички документи обратно в папката, скри я там откъдето бе паднала и започна своя собствен проект.
Първо набра номера на старата си приятелка Цветелина Александрова — служител по сигурността в банка.
— Цвети, здравей! Имам много сериозен проблем… Нуждая се от твоя съвет… но не по телефона — каза Мария Димитрова със старанието да звучи спокойно.
— Миме?! Какъв ти е този тон? Какво става?! — обезпокои се приятелката ѝ.
