Мама на Георги. Невена се намръщи. Не свекърва, не Невена — мама на Георги. Все едно няма собствено име.
— Много ми е приятно — каза тя учтиво и се протегна към хладилника.
— Ох, Невена! — Камелия бързо ѝ препречи пътя. — Тъкмо правихме чай! Присъединете се!
На масата бяха подредени най-хубавите чаши на Невена — онези, които вадеше само по празници. До тях лежеше кутия с луксозни бонбони, които бе запазила за уикенда.
— Камелия — каза тя предпазливо, — това е празничният сервиз.
— И какво от това? — сви рамене Камелия. — Чашите са затова, за да се пие от тях! Не живеем в музей!
Невена замълча. Какво да каже? Формално погледнато, момичето беше право.
— Добре, ще отида да се преоблека — каза тя и тръгна към вратата.
— Невена! — извика след нея Камелия. — Ще нарежем ли тортата?
Тортата, която Невена беше купила за рождения ден на съседката утре. Скъпа, от елитна сладкарница.
— Камелия, тя е за утре – за съседката.
— Ех, хайде де! — махна с ръка Камелия. — Ще ѝ купите нещо по-обикновено! А тази е толкова красива – Таня ще я оцени!
Невена стоеше на прага и гледаше това момиче, което се разпореждаше в дома ѝ като у дома си. Което решаваше какво може да се яде и какво – не. Което захвърляше плановете ѝ и харчеше парите ѝ.
— Отивам да се преоблека… — повтори тихо тя и излезе от кухнята.
Невена дълго стоя в спалнята си, гледайки отражението си в огледалото.
Кога стана това? Кога стана чужда в собствения си дом?
От кухнята долитаха гласове – момичетата обсъждаха нещо и се смееха.
Невена вече беше решила да влезе под душа, когато чу името си.
— Знаеш ли каква е Невена… — говореше Камелия.
Невена застина до вратата. Подслушването не е хубаво… но…
— Каква? — попита Таня.
— Ами старомодна. И досадна. Постоянно коментира нещо, все недоволства от всичко.
Невена усети как бузите ѝ пламват. Досадна?!
— А какво казва? — явно заинтересувана попита Таня.
— Все повтаря: „Камелийке, това е скъпо“, „Камелийке, това няма нужда“… – Камелия имитираше гласа ѝ. – Все едно съм малко дете! Разбираш ли ме? Аз съм на двадесет и осем години – зряла жена!
— А Георги?
— Георги… — въздъхна Камелия. – Георги е добър човек. Но майка му го държи изкъсо. Страх го е да ѝ противоречи дори с една дума…
Невена стисна юмруци. Под чехъл?! Тя ли?! Тя, която цял живот само него глезеше?!
— И какво ще правиш? – попита Таня.
— Знаеш ли… – гласът на Камелия стана по-тих и доверителен – мисля си дали да не се изнесем оттук…
— Къде?
— Където и да е! Ще наемем едностаен апартамент и ще живеем сами с Георги!
— А парите?
— Ще намерим начин! Георги печели добре, аз също ще си намеря работа… Най-важното е да се махнем от тази… тази старица! Побърква ме вече! Вечно ми пречи под краката ми се мотае във всичко се меси… Домът бил неин… апартаментът бил неин… А аз какво съм тук? Прислужница ли?!
Невена се облегна на стената зад себе си. Не можеше да диша…
– Слушай… – продължи Камелия – а може би има друг начин…
– Какъв?
– Ами… – гласът ѝ спадна още повече до шепот: – Ами ако прехвърли апартамента на Георги?
– Как така?
– Помисли сама! Вече не е млада… здравето ѝ куца… Никой не знае какво може да стане утре… А апартаментът все пак ще остане за кого? За сина ѝ естествено! Та защо просто да не го прехвърли отсега?
Таня подсвирна:
– Ехааа… Сериозно говориш?! Ще приеме ли?
– Има ли избор? – в гласа на Камелия прозвучаха стоманени нотки: – Аз ще обясня на Георги колко по-добре ще бъде така за всички ни… Че ние сме млади хора със семейство пред нас… а тя може спокойно да продължи живота си както досега… Има си приятелка някаква там… Тодорка или както там беше… Да ходи при нея!
– Разбираш ли ме, Таньо? Аз няма цял живот под чужда свирка да играя! Стига толкова! Времето ми дойде аз домакинята тук да бъда вече! – засмя се Камелия високо…
Невена бавно седна върху леглото…
Значи така било всичко…
Затова били тези месеци меден месец преструвки показни любезности постепенно завземане територия…
Камелия методично бе подготвяла почвата…
– А ако тя откаже? – попита Таня внимателно…
– Няма да откаже… – уверено отвърна Камелия: – Ще намеря начин да я убедим… Имам Георги вързан за каишката… Всичко прави както кажа аз!… А тя нали уж искала синът ѝ щастлив да бъде?… Ето тогава жертви трябва да прави!
– Жертви като апартамента?!
– Е ами?! На тая възраст такива палати за какво са й?! Ще минe с една стаичка някъде…
Невена стана от леглото…
Ръцете й трепереха – от ярост – от обида…
Защото най-сетне чу истината…
Разбра най-сетне коя стои срещу нея…
Не милото момиченце дето „просто семейство искало“ …
А хищница пресметлива която методично я изтласкваше от собствения й дом…
– Не мога тая бабичка повече!!! – долетя глас откъм кухнята – Само дано по-бързо прехвърлим апартамента на Георги – тогава вече тук НАШ дом ще бъде!!!
Дотук беше!!!
Невена изправи гръбнак разпери раменете и тръгна към кухнята…
Момичетата млъкнаха щом я видяха…
Камелия дори поруменява – явно осъзнала че говорела прекалено високо…
– Н-невенa!… – извика фалшиво-весело тя – Мислехме че почивате!
– Мислехте… – спокойно отвърна Невена – а аз слушах…
Тишина…
Таня впери поглед в чашката пред себе си…
Камелия замига объркано като риба без въздух…
– Значииии така било значииии…. – продължи със същият равен тон Невена: – Бабичка значииии…. Пречела ви значииии…. Апартаментчето ви потрябвало….
– Аз-аз-не-това имах предвид!… – започна панически Камелия
– Аха?… И кое тогава имашe предвид?…
