Невена тъкмо сгъваше бельото — чисто, изгладено, ухаещо на прах за пране и летен вятър от балкона. Любимото ѝ занимание. В такива моменти душата ѝ се успокояваше, мислите се подреждаха.
Георги работеше до късно, прибираше се уморен, вечеряше мълчаливо и се оттегляше в стаята си. Идеален режим, ако трябва да сме честни. Никой не се пречка из краката ти, не оставя мръсни чинии, не пуска телевизора на максимална сила.
Ключът се завъртя в ключалката. Странно — твърде рано за него.
— Мам! — чу се гласът на сина ѝ от антрето. — Къде си?
— В кухнята! — отвърна Невена, без да спира да сгъва хавлиите.
— Мам, запознай се. — Георги се появи на прага не сам. До него стоеше момиче — на около двадесет и пет, най-много тридесет години. Руса, ярка, с големи очи и усмивка, която по някаква причина не стигаше до очите ѝ.
— Това е Камелия — каза синът тържествено, сякаш обявяваше нещо важно. — Моята приятелка.
Невена остави хавлията и се обърна към гостите. Погледна внимателно Камелия — майчински навик, изграден с годините. Красива. Поддържана. Скъпа чанта, маникюр…
— Много ми е приятно — каза тя учтиво. — Невена.
— Камелия! — пропя момичето и протегна ръка с лакирани нокти.
— Сядайте, ще сложа чай…
— Не трябва още чай — прекъсна я Георги с някакъв… решителен тон. — Мам, трябва да поговорим.
О-о… Невена позна този тон добре. Нещо важно предстои да бъде казано. Нещо неприятно за нея.
— Слушам те — каза просто тя.
— Камелия ще живее при нас.
Пауза. Отнякъде тиктакаха стенен часовник. Отвън премина кола.
— Как така ще живее? — опита се Невена гласът ѝ да звучи спокойно.
— Буквално така. Вече е преместила вещите си – долу са в колата.
— А къде ще спи?
— В моята стая естествено! – засмя се Георги – Мамче… ние вече не сме деца!
Камелия стоеше до него със същата усмивка като преди – само че сега в нея имаше нотка на победа.
— Георги – каза Невена бавно – а нямаше ли как това да го обсъдим предварително?
— А какво има за обсъждане? – сви рамене той – Апартаментът е голям, място има за всички ни! И освен това – тук погледна Камелия със специално изражение – аз вече съм възрастен човек. Имам право на личен живот!
Невена мълчеше. В главата ѝ кръжаха мисли – неприятни и тревожни.
Спомняше си Таня… Преди половин година беше същото: „премести се при нас“, имаше планове… Георги сияеше от щастие… А после Таня изчезна заедно със златните обеци на Невена и три хиляди лева от скритата касичка…
Спомняше си Изабела… Преди година… „Временно е мамче… докато си намеря работа!“ А „временното“ продължи четири месеца безкрайни купони, чужда козметика в банята и сметки за ток и вода увеличени двойно…
— Мам… – приближи я Георги – защо мълчиш? Кажи нещо!
— Невена… – намеси се Камелия с глас сладникав като мед – много съм подредена! И умея да готвя! Ще помагам вкъщи!
Обещания… Всички винаги обещаваха…
— Свиквай мамче… – каза Георги твърдо – Камелия вече е част от нашето семейство!
Невена погледна сина си внимателно… Кога беше станал такъв? Кога стана толкова категоричен? Преди питаше мнението ѝ… Слушаше я… А сега просто я поставя пред свършен факт…
– Добре… – каза тя най-накрая тихо – Добре дошла…
Но вътре в себе си усети как всичко ѝ се свива на топка… Тежка студена топка предчувствие…
Знаеше го добре: започва пак същото… Чужди вещи в дома ѝ… чужди навици… чужди правила…
И този път щеше да бъде още по-зле от предишните пъти…
Усещаше го по начина по който Камелия оглеждаше апартамента… Не като гостенка – а като бъдеща господарка…
По това как Георги избягваше погледа ѝ…
По това как тишината – скъпата й тишина – вече започваше да се разпада…
Вечерта когато младите излязоха „да отпразнуват“, Невена седна сама в кухнята с чаша чай и опита да настрои себе си положително…
Какво толкова? Синът й е влюбен… Това е нормално… Има право на личен живот…
Но защо тогава душата й беше толкова празна?
И защо още отсега броеше дните до момента когато всичко това ще приключи?
Меден месец – първи сигнали
През първата седмица Камелия беше олицетворение на учтивостта: нито звук повече от нужното; нито едно петънце там където не трябва:
– Невена…– казваше тя със захаросан гласец– позволете ми да помогна с вечерята?
И действително помагаше: режеше салатата; миеше чиниите; дори купи цветя за кухнята „за уют“.
Георги сияеше:
– Виждаш ли мамче?– шепнеше той радостно– Колко е прекрасна! Хем красива; хем умна!
Невена кимаше леко; но вътрешният й глас нашепваше: „И другите така изглеждаха първите дни…“
Но опитваше да заглушава тези мисли: може би този път ще бъде различно? Може би Камелия действително…
А после започнаха дреболиите:
Първо козметиката в банята: много козметика! Тубички крем тук; шишенца там… Огледалото постоянно напръскано с някакъв тоник…
– Камелия…– каза меко Невена– може ли моля те бурканчетата ти да ги прибереш в шкафа? Малко тясничко става вече…
– Ой разбира се!– възкликна момичето весело– Просто съм свикнала всичко ми да е пред очите! За удобство!
Бурканчетата изчезнаха… За половин ден…
После пак изплуваха обратно…
Разширяване на територията
До края на втората седмица Камелия вече напълно бе овладяла пространството:
В хладилника се появиха нейни йогурти – скъпи; внесени отвън; много йогурти…
А когато Невена посегна към един от тях…
– Ах! Невена!…– появи се сякаш от въздуха Камелия.– Това са моите диетични! На специален хранителен режим съм!…
