Няма да постъпя така повече.
Просто… не можех да ги оставя сами, когато плачеха.
Асен Димитров я гледаше дълго.
Тя беше млада жена, на около двадесет и няколко години, с белези на умора по лицето, но погледът ѝ оставаше спокоен и искрен.
Накрая той каза:
— Невена Илиева, знаеш ли какво подари на моите деца миналата нощ?
Тя примигна, без да разбере веднага.
— Аз… ги люлеех?
— Не — отвърна тихо Асен Димитров. — Ти им даде нещо, което не може да се купи с пари — топлина.
Устните на Невена Илиева леко се разтвориха, но тя не успя да намери думи.
Сведе поглед, опитвайки се да скрие сълзите, които тихо се стичаха по бузите ѝ.
Същата нощ Асен Димитров седеше в детската стая и наблюдаваше спящите близнаци.
За първи път от много месеци го измъчваше чувство за вина.
Беше им осигурил най-добрите креватчета, скъпи дрешки и качествена храна.
Но самият той липсваше от живота им.
Постоянно беше зает с работа, гонейки нови сделки и разширяване на бизнеса си.
Децата вече не се нуждаеха от още богатство.
Те имаха нужда от присъствието на баща си.
И имаха нужда от любов.
И именно чистачката му напомни за това.
На следващия ден Асен Димитров повика Невена Илиева в кабинета си.
— Не си уволнена — каза твърдо той. — Напротив, искам да останеш.
Но не просто като чистачка — а като човекът, на когото моите синове могат да вярват.
Очите на Невена Илиева се разшириха.
— Аз… аз не разбирам…
Асен Димитров леко се усмихна.
— Знам, че имаш дъщеричка.
От този момент училището на малкото ти момиченце ще бъде платено от мен.
А смените ти ще станат по-кратки — заслужаваш да бъдеш до нея.
Невена Илиева притисна треперещата си ръка към устните си, обзета от емоции.
— Асен Димитров… не мога да приема това…
— Можеш — прекъсна я нежно той.
