Другото дете бе притиснало глава към гърдите ѝ, дишайки равномерно и спокойно, сякаш усещаше туптенето на майчиното сърце.
По лицето ѝ личеше умората — онази, която Асен Димитров познаваше твърде добре — не от мързел, а от пълна отдаденост.
Той едва преглътна слюнката си, неспособен да откъсне поглед.
На следващата сутрин Асен Димитров повика Мария Георгиева, главната домакиня.
— Коя беше тя? — попита той с по-мек глас, отколкото му се искаше. — Защо чистачката беше с моите синове?
Мария Георгиева се поколеба.
— Казва се Невена Илиева, сър. Работи тук само от няколко месеца. Добра служителка е. Снощи детегледачката се разболя и си тръгна по-рано. Вероятно Невена Илиева е чула плача на малките и е останала при тях, докато не се успокоят.
Асен Димитров се намръщи.
— Но защо е заспала направо на пода?
— Защото, сър… — очите на Мария Георгиева омекнаха, — тя има своя дъщеря. Всеки ден работи на две смени, за да плати обучението ѝ. Представям си просто… че е била изтощена.
Нещо в душата на Асен Димитров се размекна.
Преди възприемаше Невена Илиева само като ред в списъка със заплати.
Сега обаче я видя като майка — тиха боркиня с житейските трудности, която в същото време дарява утеха на чужди деца.
Същата вечер Асен Димитров намери Невена Илиева в пералното помещение; тя старателно сгъваше чаршафи.
Когато го забеляза, лицето ѝ пребледня.
— Господин Димитров… аз… моля за извинение — каза тя плахо и запънато; ръцете ѝ трепереха. — Не исках да се меся. Малките плачеха, нямаше детегледачка и си помислих…
— Решила си, че моите синове имат нужда от теб — прекъсна я тихо Асен Димитров.
Очите на Невена Илиева се напълниха със сълзи.
— Моля ви… не ме уволнявайте. Повече няма да го направя така… Просто… не можех да понеса да ги чувам как плачат сами.
