Часовникът удари полунощ, когато Асен Димитров отключи тежката дъбова врата на дома си във Варна.
Стъпките му отекваха силно по мраморния под, докато разхлабваше вратовръзката си, все още усещайки тежестта на безкрайните срещи, преговори и постоянния натиск — да бъде онзи, когото всички възхищаваха и тайно му завиждаха.
Но тази нощ нещо беше различно.
Тишината липсваше.
Вместо нея се долавяха едва чути звуци — тихо дишане, ниско бучене и равномерният ритъм на две малки сърчица, които го примамваха към хола.
Той се намръщи.
Близнаците трябваше да спят в стаята си горе под грижата на нощната бавачка.
Асен Димитров внимателно се приближи и лъскавите му обувки потънаха в килима.
И внезапно застина.
На пода, окъпан от меката светлина на лампата, лежеше млада жена в тюркоазена униформа.
Главата ѝ бе положена върху сгъната кърпа, а дългите ѝ мигли докосваха бузите ѝ — тя спеше дълбоко и спокойно.
Свити до нея лежаха неговите шестмесечни синове — скъпите близнаци — завити в топли одеяла, а миниатюрните им юмручета здраво стискаха ръцете ѝ.
Жената изобщо не беше бавачката.
Това беше чистачката.
Сърцето на Асен Димитров заби по-силно.
Какво, по дяволите, правеше тя тук?
С моите деца?
За миг в него се пробуди инстинктът на милионер — да я изгони веднага, да извика охраната, да поиска обяснение.
Но когато се загледа по-внимателно, гневът се стопи.
Едното от близначетата бе обвило с пръстчето си малката ѝ длан и не я пускаше дори насън.
