— Събрахме се с приятели — прозина се Николай, излязъл на шумa. — Благовеста, прибери, моля те, че Габриела не понася бъркотия.
Благовеста погледна сина си. Вече голям мъж, почти напълно пораснал. А в очите му не видя и капка съчувствие. Само обичайното потребителско отношение. Тази вечер за пръв път не започна да чисти. Просто мълчаливо се прибра в стаята си и легна да спи без вечеря. На сутринта я чакаше скандал.
А последната капка — онази, която преля чашата и я разби на хиляди парченца — беше разговорът, който случайно подслуша седмица по-късно.
— Николай, докога така? — хленчеше Габриела. — Майка ти вече ме вбесява! Вечно ходи с кисела физиономия. И въобще тази квартира… като от баба останала! Хайде да направим всичко модерно! В скандинавски стил!
— Габи, ама нямаме пари… — въздъхна Николай.
— Ще я пратим на вилата! Поне за лятото в началото. А после може и завинаги да свикне там. Чист въздух, градинки… ще ѝ е полезно! А ние тук ще си разпуснем!
Благовеста стоеше зад вратата и дъхът ѝ секна в гърлото. Вилата… старичката схлупена къщурка, където не беше стъпвала от десет години насам. Да я изпратят там като ненужен предмет – само за да не пречи. За да освободят пространство за себе си.
Тази нощ тя не мигна. Не плака. Нещо вътре в нея изгоря до основи и остави след себе си студена, звънтяща празнота. А призори в тази празнота се роди една мисъл – дръзка, страшна и толкова желана.
На сутринта Благовеста отиде по-рано на работа, отвори файла със заявлението за напускане, което беше свалила „за всеки случай“, и вписа днешната дата. Когато шефът ѝ пристигна, тя мълчаливо остави листа на бюрото му.
— Благовеста? Сериозно ли сте? — искрено се учуди той. — А… какво ще правите? На вашата възраст трудно се намира работа…
— Излизам в заслужена почивка — отвърна тя със студено спокойствие. — Ще се занимавам с градинарство.
У дома я чакаше второто действие.
— Мам… какво става? Защо си толкова рано вкъщи? – попита подозрително Николай. Двамата с Габриела обядваха.
Благовеста го погледна право в очите за първи път от много време насам.
— Реших да продам апартамента — каза спокойно тя.
Мълчание. Габриела изпусна лъжицата си на масата. Николай застина с парче хляб пред устата си.
— Как така?! – успя най-сетне да каже той.— А ние къде ще живеем?
— Това вече е ваша грижа, синко. Вие сте големи хора вече. Прекалено дълго мислех само за вас… време е да помисля малко и за себе си.
Скандалът беше грандиозен: крясъци, обвинения в егоизъм, опити да я разчувстват чрез съжаление… Габриела плачеше как „Благовеста им разбива младото семейство“. Но Благовеста беше като скала – непоклатима и решителна до крайност. Вече бе намерила брокер; вече мислено се бе сбогувала с този апартамент – мястото на нейното дългогодишно нещастие.
Изненадващо бързо се появи купувач: само два месеца по-късно Благовеста стоеше пред входа на бившия си дом с куфар до краката и солидна сума по банковата сметка зад гърба си; Николай и Габриела – които временно бяха наели миниатюрна гарсониера някъде из крайните квартали – я гледаха с омраза в очите…
