Благовеста беше на петдесет и пет. Възраст, за който в лъскавите списания пишат за „елегантност“ и „втора младост“. Но когато се гледаше в огледалото, виждаше само уморена жена пред пенсия. Втората ѝ младост сякаш се беше изгубила по пътя и завила в грешния двор. Животът ѝ приличаше на заяла плоча: дом – работа – дом.
На работа – скучни цифри в счетоводния отдел, където колегите я възприемаха като част от обзавеждането. Приличаше на жив артефакт. Младите специалисти с макбуци и смутита я гледаха с учтиво съжаление, като стар дисков телефон – полезен, докато работи, но иначе анахронизъм.
А у дома… у дома беше още по-зле. Там я чакаше двадесет и шест годишният ѝ син Николай. Единственият, безценният, центърът на нейната вселена през последните двайсет години. След като съпругът ѝ я напусна заради млада „фея“, оставяйки Благовеста с петгодишно дете на ръце, тя посвети живота си на неговото възпитание. Най-добрите играчки, частни уроци, такси за университета – всичко за Николай. Работеше на две места, отказваше си нова рокля или посещение при фризьора, само и само синчето да не е „по-зле от другите“.
Николай порасна. След университета така и не намери своето място в суровия свят на труда и предпочиташе да търси себе си във виртуалното пространство. Освен това вече в техния двустаен апартамент живееше и неговата приятелка Габриела – крехко създание с остри нокти и хищен поглед. Габриела бързо разбра кой е господарят вкъщи – и също толкова бързо промени това положение. Сега Благовеста се превръщаше в прислужница веднага щом прекрачеше прага след работа.
— Мамооо, какво има за вечеря? — проточи лениво Николай, без да откъсва поглед от компютърната игра.
— Благовеста, изтрихте ли пода в кухнята? Разлях кафе — чуруликаше Габриела от дивана с лъскаво списание в ръка.
Благовеста мълчаливо миеше чинии, готвеше и чистеше. Търпеше. Търпеше критики към гозбите си („Габриела прави пастата по-вкусна“), намеци относно възрастта ѝ („Ох, Благовеста, какви са тези бръчки под очите ви? Моята майка няма такива — тя се грижи за себе си“), както и вечната липса на пари — защото Николай не бързаше да започне работа и преживяваше с някакви „проекти“ онлайн; а Габриела смяташе красотата си за напълно достатъчна професия.
Самотата — това беше най-страшното. Да живее с двама души под един покрив и въпреки това да се чувства напълно невидима и ненужна. Вечер младите се затваряха в стаята си, а Благовеста оставаше сама в кухнята с чаша изстинал чай пред тъмния прозорец. Спомняше си себе си — някога весела жена със страст към пътешествията… Къде изчезна всичко това? Разтвори се между боршове, пране и безкрайното „трябва за сина“.
***
Чашата ѝ на търпение — онази внимателно пълнена през годините — даде първата пукнатина онзи ден, когато се прибра от работа със силна мигрена… И завари кухнята след „малко парти“: остатъци от пица, празни бутилки и мръсни съдове навсякъде…
