— Веднага ѝ се обади и ѝ се извини! — Венета се изправи насред кухнята като паметник на собствената си власт.
Седемдесет години, а пламъкът ѝ е като на млада кобила. Бивша завеждаща учебната част в училище, свикнала всички да стоят в строй.
— И я покани на празника!
— Не — произнесе спокойно Дарина, самата тя изненадана от лекотата на тази дума.
— Какво?!
— Не. Няма да ѝ се обаждам. Няма да се извинявам. Няма да я каня.
Пръстите ѝ трепереха. Дарина скри ръцете си зад гърба. Толкова години мълчание не минават безследно — тялото помни как трябва да се страхува.
Свекървата почервеня от шията нагоре, като термометър, потопен във вряла вода. Дарина наблюдаваше това с някакъв хладен интерес.
„Гледай ти“, мислеше си тя, „а преди още при първите изблици на яростта ѝ вече посягах към капките.“
За себе си, разбира се.
— Захари! — извика Венета. — Захари, излез веднага!
Дарина знаеше: съпругът е вкъщи и чува всичко. Нарочно си беше взел почивен ден, когато разбра, че майка му ще дойде „да оправя нещата“. А сега се криеше зад вратата с надеждата бурята да го подмине.
— Захари! — свекървата отвори рязко вратата.
Мъжът седеше пред компютъра със слушалки на ушите и правеше вид, че работи. На екрана — „Пасианс“. Както винаги — укритие от проблемите.
— Повиках те!
— А? Мам? Ти ли си дошла? — Захари свали слушалките и разигра учудване, но изглеждаше жалко. — Какво е станало?
— Жена ти се подиграва с Христина! Не я покани на рождения ден на Йоана!
Захари погледна жена си, после майка си и пак към жена си. В очите му застина познатото желание да изчезне някъде далеч-далеч.
— Мам… ами… това… — запелтечи той. — Разберете се сами… аз няма да се меся…
Ето го характерното за него. Захари — инженер-конструктор, майстор на сложни схеми, но години наред не може да сглоби собствена позиция при семейни конфликти.
— Виждаш ли?! — тържествуващо посочи Дарина с пръст Венета. — Дори синът ми разбира, че ти не си права!
