Сутринта беше странно тиха. Дарина се събуди по-рано от обикновено, макар че почти не беше спала през нощта. От кухнята се носеше аромат на прясно изпечен хляб и кафе — познати миризми, които винаги ѝ помагаха да се държи, но днес не я успокояваха. В къщата цареше някакво напрегнато мълчание, сякаш стените очакваха нещо неприятно.
Йоана още спеше, вратата на стаята ѝ беше затворена. Захари седеше пред компютъра, както обикновено скрит зад екрана. Дори не погледна жена си, само щракаше с мишката. Дарина знаеше: пасианс. Както винаги в трудните дни.
Погледна календара — два дни до празненството. Годишнината на дъщеря им. Би трябвало да е най-радостният празник от години насам. Но отвътре Дарина цялата трепереше: знаеше, че днес ще пристигне Венета. Знаеше, че разговорът ще бъде тежък и почти неизбежен.
И наистина — звънецът на вратата прозвуча толкова силно, сякаш аларма нахлу в апартамента. Дарина подскочи и хвърли поглед към мъжа си — той се направи, че не чува. И тръгна сама да отвори.
На прага стоеше Венета. Лицето ѝ бе сурово, устните стиснати, очите пламтяха. Дарина веднага разбра: бурята започна.
— Подиграваш се с дъщеря ми! — Венета нахлу в апартамента като трактор в разорано поле и Дарина инстинктивно отстъпи към кухненската маса. — Христина плаче вече три дни! Три дни, чуваш ли?
— Венета, аз…
— Мълчи! — свекървата размаха плика си като диригентска палка и прекъсна концерта още преди да започне. — Колко години рушиш нашия дом!
Дарина се облегна на фризера; той загуча по навик, сякаш ѝ съчувстваше. В главата ѝ проблесна нелепа мисъл: дали техниката може да брои? Този уред със сигурност трябва да може – преживял е целия им брак заедно с нея, всички посещения на свекървата и всички събирания с Христина.
Ах да… Христина – зълвата, която Дарина не покани на пълнолетието на дъщеря си. Ето го целият „грях“.
