Но на злата съдба това ѝ се стори малко…
На злата орис ѝ се видя недостатъчно. Скоро на прага се появиха роднините на моята старица – леля с яркочервен костюм, пъстър като папагал, с дебел слой грим, и нейният безличен спътник.
– Мебелите – на боклука, апартамента ще приведем в ред – разпореждаше се пъстрата дама. – А този тумбак… и него при боклука! Няма какво да се мотае тук!
Представяш ли си? Нарече ме тумбак!
И какво мислиш? Нейният безцветен мъж изпълни всичко без възражения. Така се озовах на улицата. А аз не съм пригоден за такъв живот. И къде да отида – ум не ми побира. Тръгнах без посока…
Стигнах до универсама, а там – компанията на Любомир. И не се сдържах:
– Как са ви бълхите? Днес почивате ли? Гледам, гуляете, даже не се чешете.
Веднага тръгнаха след мен. А аз по навик хукнах към прозореца си… Съвсем забравих: баба вече я няма, прозорчето затворено, пътят отрязан. И така побягнах накъдето ми видят очите. За щастие краката ме доведоха при теб.
А какво да правя нататък – нямам представа…
Светослав замълча и погледна Димитър с надежда, сякаш той знаеше отговорите на всички въпроси в света. Димитър се замисли:
„Аз си тръгвам… Може би Светослав ще заеме моето място? Защо не? Едър е, гладък… Макар и малко нахален. Но това може да се оправи: ще проведем възпитателен разговор.“
– Слушай, Светославе, имам една идея. Искаш ли да заемеш моето място?
– А ти къде си тръгнал?
– Премествам се в собственото си жилище. Намерих си човек… личен.
Светослав не мисли дълго:
– Става! Разбира се, твоите хора няма да заменят моята добра баба… Но по-добре с тях да живея, отколкото да попадна в лапите на Любомир.
– Само едно: царските ти маниери ги остави зад прага! Бъди по-нежен и търпелив с момчетата: изслушвай ги след смяна, помъркай до тях за успокоение… Ти вече им си другар и душевна утеха едновременно – символ на късмета също така. И още нещо – пази се от Георги – човек е сложен… Не ме хареса!
Светослав слушаше внимателно и кимаше с глава.
*****
На сутринта Николай тръгна към дома си и откри в гаража Димитър редом до огромен сив котарак.
– Кой е този? – учуди се той.
Сивият пристъпи напред и започна доволно да му се умилква около краката.
– Я виж ти! Намерил си си заместник! – досети се Николай.
– Вече са двама? – появи се Георги на вратата.
– Спокойно ти казвам: единия го взимам със себе си. Сивият дойде вместо Димитър – ще работи тук отсега нататък – усмихна се Николай.
И изведнъж Георги също се усмихна:
– Знаеш ли… този котарак дори ми харесва! Голям такъв… солиден… сериозно излъчване има… Цветът на козината му е спокоен… Не като вашия риж веселяк! Лицето му е точно като това на баща ми!
Светослав погледна учудено към Димитър:
„Този бил опасният?..“
Димитър само сви рамене: изглеждаше така сякаш Светослав щеше по-лесно да свикне в пожарната част отколкото някога самият той успя. Е, добре тогава…
През това време Николай попрощаваше със всички обитатели на частта и заедно с котарака потегли към дома — към новия живот — дълга-дълга поредица от щастливи дни двама заедно.
