Те, разбира се, се уплашиха и хукнаха да бягат. А аз, скрит зад гърба на баба, надничах през прозореца и тихичко се подсмихвах. Вашите хора така ли могат?
Димитър се замисли:
— Наистина… Едва ли ще могат. И нямат време за такива глупости. И особено желание също няма. А Георги най-вероятно щеше сам без колебание да ме предаде…
Но Светослав не е нужно да знае това. Виж го само как върви важен.
— Моите също са като стена зад мен! — заяви Димитър и се запъти към гаража.
— Като стена… — измърмори Светослав, скачайки на асфалта. — Жалък бездомник, а пък се перчи…
Той побърза към дома си: баба му днес беше обещала да направи кюфтета от дробчета. А освен това Светослав възнамеряваше да мине през универсама — да подразни местните дрипльовци…
*****
Оттогава мина малко повече от месец. В душата на Димитър се беше настанила тягостна празнота:
„Може би Светослав е прав… Животното трябва да има един човек. А около мен все двукраки — уж свои, а всъщност никой не е истински мой. Излиза, че съм като общ котарак… но реално ничий.
Затова пък имам напълно конкретен враг — Георги. Едва ли е забравил старата обида. Дебне момента, души… Може да удари във всеки миг. Тогава кой ще ме защити? Един път имах късмет… Но втори може и да няма.“
Николай не знаеше за мрачните мисли на рижия котарак, но сам бе стигнал до подобен извод.
— Момчета, разбира се, котаракът си живее добре при нас в частта… Но си мисля: дали пък да не го взема у дома? Знае ли човек какво може да стане — ще избяга или ще се изгуби… Или пък Георги ще си спомни старото…
— Жалко ще е да изпратим талисмана ни — съгласиха се пожарникарите. — Но си прав: у дома ще му е по-спокойно.
Николай много се зарадва на тази подкрепа и побърза да сподели новината с Димитър:
— Решено е! Тази нощ ти спиш тук за последен път! Утре след смяната тръгваме заедно към вкъщи! Искаш ли да станеш моят домашен котарак?
Димитър не можеше да повярва на ушите си.
„Нима съдбата чу мислите ми? Най-после прояви щедрост и ми подари истински дом с Николай!“ — ликуваше той вътрешно, въртейки се около краката на стопанина си и мъркайки от щастие; опашката му трепереше от вълнение.
Но радостта бе помрачена от една мисъл:
„А кой сега ще се грижи за пожарникарите вместо мен? Кой ще ги изслуша? Кой ще бъде техният пухкав талисман?“
Но съдбата умее да изненадва… Винаги има резервен план.
*****
— Мааа! — пронизителен вик разцепи нощната тишина.
Димитър подскочи и надникна навън: по пустата улица тичаше Светослав Сивия, а след него го гонеха четири мургави фигури.
„Любомир с неговите!“ — веднага разбра Димитър. Той скочи на перваза до отворения прозорец и извика:
— Насам! По-бързо!
Светослав не чакаше втора покана: влетя вътре в пожарната част, рухна върху перваза до паничката на Димитър и затвори очи от умора; дишането му бе накъсано от бягането. Преследвачите не посмяха да влязат след него: покрещяха малко отвън във вътрешния двор и после се разпръснаха по ъглите.
— Хайде казвай! — настоя Димитър след като гостът си пое дъх и пи вода от неговата паничка.
— Какво има толкова за разказване!.. Всичко свърши за мен… Щастието ми рухна за миг… Разби се на парчета… — гласът на Светослав трепереше от сълзи. — Баба ми добрата почина… Как страдах!.. Как страдах…
